Терри Гудкайнд - Третото кралство

Все така задъхан от умора и гняв, Ричард примигна и вдигна поглед към няколко скрити в сянката лица, които се бяха скупчили около него.

Не бяха войници. Обикновените им дрехи го наведоха на мисълта, че сигурно бяха селяни. Две жени и двама мъже се надвесиха над него. Зад четиримата се бяха свили още неколцина. Те също имаха вид на селяни.

ПОСТЕПЕННО РИЧАРД ОТСЛАБИ хватката около врата на мъжа. Щом въздухът, останал в безжизнените му дробове, излезе със свистене, главата му клюмна настрани.

Един от надвесените над него мъже вдигна ръката на по-дребния труп, който затискаше Ричард, и го издърпа. Дори в смъртта на физиономията му беше замръзнала озъбена кървава гримаса.

Половината лице беше облято в кръв. От сплъстената му коса стърчаха парченца кости. Ричард видя, че тилът на мъжа е размазан с голям камък, който един от скупчилите се наблизо все още стискаше в ръка.

Когато онзи с прекършения врат започна бавно да се свлича встрани, жената, която беше докоснала Ричард по ръката, ритна трупа и го доизбута на земята. Ричард почувства облекчение, когато най-после се освободи от задушаващата го тежест. Жената вдигна окървавения нож, който вторият му нападател беше изпуснал в момента, в който бяха разбили черепа му. После се приближи и сряза въжето, което привързваше ръцете на Ричард. Той изпита облекчение, когато то най-сетне се скъса. Докато Ричард развиваше остатъка и разтъркваше разкървавените си китки, жената се премести надолу и сряза въжето около глезените му.

— Благодаря ви — каза той. Беше повече от щастлив най-после да се почувства свободен. — Благодарение на вас все още съм жив.

— Засега — обади се мъжки глас от сенките.

— Надяваме се да ни върнете услугата — добави друг.

Ричард не разбра какво има предвид, но в този момент го бяха налегнали други грижи.

С гневен жест жената с ножа ги застави да мълчат и после отново насочи вниманието си към Ричард. На слабата светлина от отразяващата се в покривалото от облаци пълна луна той видя, че тя беше на средна възраст. Ситни бръчки набраздяваха лицето й, без да го загрозяват. Беше твърде тъмно, за да успее да различи цвета на очите й, но ясно виждаше решимостта в тях. Изражението й също беше сурово и непреклонно.

Жената се приведе още по-близо и притисна ръка в раната от ухапване отстрани над лакътя, за да се опита да спре кървенето. Докато натискаше, тя вдигна поглед към него.

— Вие ли сте този, който е убил Джит, Бръшлянената дева сплетница? — попита.

Изненадан от въпроса, Ричард кимна утвърдително и огледа каменните изражения на хората около себе си.

— Откъде знаете за това?

Със свободната си ръка жената отметна от лицето си няколко непослушни кичура от дългата до раменете права коса.

— Неотдавна при нас дойде момче на име Хенрик. Каза ни, че е бил неин пленник и че тя е възнамерявала да го убие, както другите преди него. Разказа, че двама души са го спасили и са убили Бръшлянената дева, но сега са в опасност и се нуждаят от помощ.

Ричард се наведе напред.

— Имаше ли още някого с него?

— Опасявам се, че не. Самичък беше.

Въпреки че Ричард беше успял да убие Бръшлянената дева, двамата с Калан все пак бяха тежко ранени. Приятелите им бяха дошли с малка войска да ги измъкнат от бърлогата й и да ги заведат у дома. А сега всички тези приятели бяха изчезнали. Той знаеше, че никой от тях не би изоставил него или Калан по своя воля.

— Хенрик беше този, който разказа на приятелите ми какво се е случило и къде да ни намерят — обясни Ричард. — Трябваше да са с него.

Жената поклати глава.

— Съжалявам, но той беше сам. Ужасен и сам.

— Каза ли ви какво се е случило тук? Спомена ли къде са хората, които бяха с нас?

— Беше останал без дъх и отчаяно се опитваше да получи подкрепа. Каза, че няма време за приказки. Рече, че трябва да бързаме и да ви се притечем на помощ. Тръгнахме веднага.

След като вече беше свободен и приливът на енергия от борбата беше стихнал, сътресението от болката започна да мори Ричард не на шега. Докосна чело с треперещи пръсти.

— Но все пак не каза ли и нещо друго? Важно е.

Жената поклати глава и се огледа наоколо.

— Каза, че сте били нападнати и се нуждаете от помощ. Ние разбрахме, че трябва да побързаме. Хенрик е в нашето село. Като се върнем, може да го разпитате сам. Но сега трябва да се приберем за през нощта. — Тя припряно направи знак на жената зад нея. — Дай ми шала си.

Жената незабавно свали кърпата от главата си и я подаде. Онази, която беше коленичила до Ричард, я използва вместо превръзка и я уви няколко пъти около ръката му. Бързо направи възел, след което заби дръжката на ножа под него и го завъртя, за да пристегне турникета. Ричард изскърца със зъби от болка.