Терри Гудкайнд - Третото кралство

— Толкова далеч от дома си? Не ми се вярва.

— След като в Предела вече има пробив, какво по-подходящо място да ловуваш за хора с души? Шун-тук биха отишли навсякъде, биха направили всичко, само и само да ги открият. Също като нас. — И той посочи околността с отривист жест. — Ние дойдохме да ловуваме по тези непознати земи, нали? Защо да не го сторят и шун-тук?

— Да, ама шун-тук владеят огромни територии. Сигурен ли си, че ще се осмелят да излязат навън?

— Може териториите им да са огромни и те самите да са могъщи, но нямат онова, което искат най-много от всичко. Щом като в стената има дупка, вече могат да излязат на лов също като нас и като много други.

Вторият мъж се огледа.

— И все пак техните земи са далече оттук. Наистина ли смяташ, че може да са били те? Толкова далече от дома им?

— Никога не съм се сблъсквал с шун-тук и се надявам да не ми се случи. — Едрият мъж прокара дебели пръсти през мократа си твърда коса, докато оглеждаше тъмната редица дървета. — Но съм чувал, че ловуват и други получовеци, само за идеята, докато не открият онези с души. Това тук изглежда като тяхна работа. Обикновено ловуват нощем. При такава открита плячка те нападат бързо и жестоко, със съкрушително превъзходство. Всичко свършва още преди хората да успеят да ги видят и да реагират. Обикновено изяждат онези, на които се натъкнат случайно, но повечето прибират за по-късно.

— Ами тези двамата тогава? Защо са ги оставили?

— Не са ги оставили. Докато са бързали да изядат някои от заловените и да вземат останалите, трябва да са пропуснали тези тук, както са били скрити под покривалото.

Дребосъкът в миг посегна към цепеница в края на каруцата, докато внимателно оглеждаше околността.

— Чувал съм да казват, че шун-тук нерядко се връщат да проверяват за изостанали от групата воини.

— Правилно си чул.

— Тогава по-добре да се махаме оттук, в случай че се върнат. Обземе ли ги жажда за кръв, няма да се поколебаят да ни разкъсат.

Ричард усети как нечии пръсти здраво го сграбчват за глезена.

— Мислех си, че искаш да изядем този, преди да умре и да го напусне душата.

Вторият мъж стисна другия му глезен.

— Може би е по-добре първо да го преместим на някое по-сигурно място, където е по-малко вероятно шун-тук да ни налетят и да ни попречат. Ще е ужасно да ни изненадат, след като започнем. А за нея можем да вземем добри пари. Някои биха дали всичко за човек с душа. Даже шун-тук ще се пазарят.

— Това си е опасно — отвърна другият, след като обмисли набързо идеята. — Но все пак си прав, шун-тук биха платили цяло състояние. — В гласа на по-едрия мъж отново се долавяше вълчи глад. — Този обаче е мой.

— Има предостатъчно и за двамата.

Другият изсумтя. Изглежда, вече беше потънал в собствения си ненаситен копнеж.

— Но душата е само една.

— Тя принадлежи на онзи, който я погълне.

— Стига приказки — изръмжа големият. — Аз си го заплюх.

Докато го извлачваха вън от каруцата, Ричард се мъчеше да си събере ума, за да проумее странните неща, които чуваше. Добре си спомняше предупрежденията за опасностите, дебнещи из Печалните територии. Мисълта му беше достатъчно ясна, за да осъзнае, че в този момент животът му зависи от едно — да не позволи на двамата мъже да разберат, че започва да се съвзема.

Набързо го издърпаха за глезените, а горната част на тялото му се строполи на земята. Макар да се опита да присвие рамене с овързани за китките длани, той не успя да се подпре на тях или на цели ръце, за да предпази главата си от удара в каменистата земя. Прониза го чудовищно остра болка, след което започна да го обгръща примамлива чернота, която не прогонеше ли, без съмнение щеше да се окаже гибелна.

Насочи вниманието си към околността в опит да открие път за бягство и да се съсредоточи върху нещо. Доколкото успя да види на сумрачната лунна светлина, каруцата беше изоставена насред пустошта. Конете ги нямаше.

Макар да не видя никого наоколо, наблизо различи кости. Те не бяха избелели от времето, а чернееха от засъхнала кръв и парчета месо. Забеляза вдлъбнатини от зъби, опитали се да оглозгат всеки къс от плътта.

Костите бяха човешки.

Разпозна също и разкъсани парчета от униформи. Униформите на Първа гвардейска рота, неговата лична охрана. Явно поне неколцина от тях бяха дали живота си, за да защитят него и Калан.

По-дребният мъж все още държеше глезена му и очевидно не искаше да изпусне плячката си. Другият стоеше встрани и разглеждаше предмета, който беше издърпал от пода на каруцата и изнесъл навън.