Терри Гудкайнд: Третото кралство

Ричард видя как няколко мъже внимателно вдигат Калан и я полагат върху рамото на най-едрия от тях. Искаше му се той да я пренесе, но съзнаваше, че той самият не е способен да върви без чужда помощ. Неохотно позволи на двама души да го подпрат на раменете си и да го подкрепят да се изправи.

На бледата лунна светлина и мекото златно сияние от фенерите, които някои от хората носеха, Ричард хвърли поглед назад отвъд каруцата. За пръв път видя огромния брой тела. Това не бяха мъже от Първа гвардейска рота. Чудати, белокожи, полуголи трупове бяха проснати по цялата земя. Ако се съдеше по зейналите им рани, изглежда, гвардейците се бяха борили ожесточено. А като се имаше предвид броят на жертвите, нищо чудно, че въздухът вонеше на кръв и съсиреци.

Недалеч, точно зад каруцата, един от мъртъвците лежеше проснат по гръб с отворена уста. Безжизнените му очи се взираха в черното небе.

Зъбите му бяха подострени с пила.

Зед, дядото на Ричард, и магьосницата Ничи бяха довели със себе си елитни войски, за да съпроводят двама им с Калан безпрепятствено обратно до Народния дворец. Никой от тях не би ги изоставил. Ричард хвърли бегъл поглед на разпръснатите кости сред парчета от униформи, отличителни символи и армейски оръжия. Гледката беше ужасяваща. Но не видя нищо, което да принадлежи на Зед, Ничи или Кара.

Кара, личният охранител на Ричард и Калан, беше Морещица. Тя би го изоставила единствено в смъртта, а той винаги беше подозирал, че дори тогава Кара щеше да се завърне от света на мъртвите, за да го защити.

Опасяваше се, че някъде там, в тъмнината, където погледът му не стигаше, костите на онези, които обичаше толкова много, също бяха сред труповете. Сърцето му се сви от паника при мисълта, че може да загуби най-близките си.

— Да побързаме — подкани Естер мъжете, които поддържаха Ричард. — Той кърви обилно. Трябва да се прибираме.

Останалите нямаха търпение да се отдалечат от това пропито със смърт място и да се върнат на безопасна територия.

Ричард се остави мъжете да го поведат в нощта по тясна пътека през стената от дървета.

ПО ВРЕМЕ НА КРАТКИЯ преход през гората, която беше толкова гъста, че лунната светлина едва огряваше пътеката, хората около него не спираха да се оглеждат предпазливо в околния мрак. Ричард също хвърляше бегли погледи към дърветата, но не успяваше да види по-далеч от мъждивата светлина на фенерите. Нямаше как да знае какво се крие в тъмните горски дебри, нито пък дали загадъчните, полуголи хора, които бяха заклали приятелите му, не го следват по петите.

Всеки звук привличаше вниманието и приковаваше погледа му. Всяка клонка, която го перваше или се закачаше за крачола му, караше сърцето му да препуска.

Доколкото виждаше, спътниците му носеха единствено най-обикновени ножове. Бяха се справили с нападналия го мъж с камък. Той нямаше никакво желание да се сблъска на тази тъмна пътека с орди от убийци и да няма с какво друго да им се опълчи освен с камъни.

Радваше се, че покритият с везба кожен ремък беше преметнат през рамото му, а мечът отново опираше в левия му хълбок. От време на време разсеяно попипваше познатата дръжка за кураж. Само че беше напълно наясно, че изобщо не е в състояние да се бие.

И все пак дори само допирът до древното оръжие събуждаше спотаената в меча сила и спотаената тиха буря от ярост, която пък извикваше свое неразличимо подобие в него самия и го изкушаваше да я пусне на свобода. Успокояваше го мисълта, че винаги можеше да разчита на своето вярно оръжие и на съпътстващата го сила.

Тъй като фенерите в ръцете на някои от хората ограничаваха видимостта, Ричард оглеждаше околната тъма за святкащи очи, които биха разкрили присъствието и местоположението на диви животни. Макар да видя разни дребни животинки като няколко жаби, една миеща мечка и две-три нощни птици, не забеляза да ги наблюдават очи на по-голямо същество.

Разбира се, винаги съществуваше възможността нещо по-едро да се крие сред гъстата папрат и шубраците или по-назад, между стволовете на дърветата, така че Ричард да не може да го забележи.

И естествено, нямаше как да види такъв блясък, ако очите, които ги наблюдаваха, бяха човешки.

Тъй като не успяваше да различи нищо в тъмните дебри на леса, съсредоточи вниманието си върху звуци и миризми, които можеха да му подскажат за надвиснала опасност. Единственото, което надушваше обаче, бяха познатите аромати на лековит балсам и папрат и на килима от борови иглички, сухи листа и гнила шума по земята. Единствените звуци бяха жуженето на насекоми и случайният пронизителен крясък на някоя нощна птица. Някъде далече вой на койоти глухо проехтяваше в планината.