Терри Гудкайнд - Третото кралство

— Прав е — каза Естер и пак тръгна към каменната стена. — Най-добре е да се приберете вътре с нас.

Хенри намести шапката си обратно и с тревога свъси поглед към безмълвната стена от дървета в отсрещния край на нивите. Високите смърчове приличаха на стражи, които не пропускаха лунната светлина да премине през тях.

Хенри кимна.

— Водете, ние ще ви следваме.

ПОДКРЕПЯН ОТ МЪЖЕТЕ, Ричард последва Естер, която пък вървеше след човека, който носеше Калан. Запътилата се към скалата групичка се предвождаше от мъж с фенер, който току се обръщаше, за да се увери, че никой не е изостанал.

Калан, преметната през рамото на мъжа, бе отпуснала безжизнено ръце, дългата й коса беше сплъстена от кръв. На лунната светлина Ричард можеше да различи раните от бодливия бръшлян, с който Девата сплетница я беше завързала и държала в плен. От време на време от тези и други рани по връхчетата на пръстите й се стичаше кръв.

Ричард също имаше такива порязвания, но по-малко на брой. Тръните сигурно съдържаха някакво вещество, което пречеше на раните да зарастват, защото и неговите все още кървяха. Поне беше успял да убие Бръшлянената дева, преди тя да източи всичката кръв на Калан. Макар и сериозно ранена, все още беше жива. Докато си проправяха път през гората към селото, той изгаряше от желание да спре и сам да я излекува, но знаеше, че не е в състояние да се справи с подобна задача. За да бъде изцелението успешно, беше необходим набор от най-различни способности от страна на лечителя, сили, които в момента той не притежаваше. Беше по-разумно да потърси чужда помощ.

Щом се увереше, че Калан е в безопасност, щеше да се опита да узнае какво се беше случило с гвардейците от неговата охрана и с приятелите, които ги придружаваха. Отказваше да повярва, че хората, които обичаше толкова много, вече бяха мъртви. Само че си спомняше твърде ясно човешките кости, които беше видял.

Измъчваше го мисълта, че хората му бяха загинали, и то по така ужасяващ начин.

Когато наближи подножието на скалата, групичката си проправи път през широко поле от струпани отломки, отчупили се през годините от каменната стена. На определени места спътниците на Ричард, които вървяха в колона покрай каменните късове, трябваше да се навеждат, за да успеят да преминат под масивните скални пластове, които се бяха откъртили от планината и представляваха безредно надвиснали канари. С изненада Ричард видя как хората пред него поемат по тясна пътека, водеща право нагоре към лицевата част на каменната стена. Скрита зад гъстия шубрак, той можеше да я пропусне, ако не беше видял, че те бяха започнали да се катерят нагоре.

Беше си помислил, че вероятно разполагат със стълби, които водят до обитаеми пещери или дори до някакъв вътрешен проход, но явно единственият път нагоре беше по пътеката от естествени зъбери и тераси в скалата. Там, където нямаше естествена опора за краката, скалата беше усърдно издялана, за да се изгради път. На слабата жълтеникава светлина от фенерите той видя, че камъкът под краката му беше излъскан от стъпалата на хора, минавали по него, за да изкатерят скалата, вероятно в продължение на хиляди години.

— Какво е това място? — прошепна Ричард.

Естер отвърна през рамо:

— Нашето село, Стройза.

Ричард пропусна едно стъпало. Запита се дали тя знаеше какво означава името. Малко живи хора все още говореха високо Д‘Харански. Ричард беше един от тях.

— Защо живеете там, горе? Защо не се заселите в полето? Тогава няма да ви се налага постоянно да минавате нагоре-надолу по тази коварна пътека.

— Нашият народ винаги е живял тук. — Щом видя, че тази причина не беше достатъчно задоволителна за него, тя му се усмихна разбиращо. — А не смятате ли, че пътеката би се сторила коварна и на онзи, който се опита да ни нападне през нощта?

Ричард погледна към подскачащите светлинки от фенерите на хората, които внимателно си проправяха път нагоре.

— Предполагам, че имаш право. Дори сам човек там, горе, с лекота ще отблъсне цяла армия, докато тя се мъчи да се изкачи по този път — съгласи се той и повдигна вежда. — Често ли се налага да се справяте с набези на хора, които искат да нападнат селото ви?

— Това са Печалните територии — отвърна тя, сякаш това обяснение изчерпваше всичко.

От ръмеж скалите бяха хлъзгави, затова Ричард стъпваше внимателно, докато се катереха нагоре по тясната издатина, служеща за пътека. Тя съвсем не беше достатъчно широка, за да могат двамата мъже да вървят редом с него и да му помагат, така че вместо това единият го следваше плътно, готов да го подхване, ако залитне.