Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Щеше й се да можеше да остане насаме с Джулиън поне за миг, но очевидно това нямаше да се случи. Двамата си размениха кисели погледи, преди да поемат в различни посоки.

— Очакваш ли с нетърпение заседанието? — попита Мануел. Беше напъхал ръце в джобовете си, мръснорусата му коса бе артистично разрошена. Ема се учуди, че не си подсвирква.

— Никой не очаква заседанията с нетърпение — отвърна тя. — Те са необходимо зло.

— Не бих казал никой . Зара обожава заседанията.

— Изглежда, си пада по всякакви видове мъчения.

Мануел се обърна и пое заднешком по коридора. Намираха се в един от по-големите коридори, построени след като Гард беше изпепелен в Тъмната война. — Някога мислила ли си да станеш центурион?

Ема поклати глава.

— Не ти разрешават да имаш парабатай.

— Винаги съм си мислел, че това с Джулиън Блекторн е от съжаление — подхвърли Мануел. — Искам да кажа, виж се само. Ти си готина, способна, ти си Карстерс. Джулиън… прекарва цялото си време с малки дечурлига. Той е седемнайсетгодишен старец.

Ема се зачуди какво ли ще стане, ако метне Мануел през един от прозорците. Вероятно би забавило заседанието.

— Просто казвам. Дори ако не искаш да отидеш в Сколоманса, би могла да бъдеш страшно полезна на Кохортата. Ние сме бъдещето. Ще видиш. — Очите му блестяха и за миг те вече не бяха развеселени и шегуващи се. Това бе блясъкът на истински фанатизъм, и Ема се почувства изпразнена отвътре.

Бяха стигнали до вратата на Залата. Наоколо нямаше никого; Ема се протегна и изрита краката на Мануел изпод него. Той политна и се сгромоляса на земята, само за да се надигне на лакти с яростен вид миг по-късно. Ема се съмняваше, че го е наранила, освен може би там, където се намираше достойнството му… което и целеше.

— Оценявам предложението ти — заяви, — но ако да се присъединя към Кохортата, означава да прекарам живота си, забутана навръх някаква планина с цял куп фашисти, предпочитам да си живея в миналото.

Чу как Мануел изсъска нещо не особено приятно на испански, докато тя прекрачваше прага и влизаше в залата. Отбеляза си наум да помоли Кристина да й го преведе, когато й се удаде възможност.

— Не можеш да бъдеш тук, Джулиън — твърдо каза Джия.

Намираха се в огромна стая, от чиито големи прозорци се разкриваше изглед към Брослиндската гора. Беше учудващо изискана стая — Джулиън открай време смяташе, че Гард е място, в което властват тъмен камък и тежко дърво. По стените имаше тапети от брокат, позлатените мебели бяха тапицирани с кадифе. Анабел седеше в едно кресло с висока облегалка, и изглеждаше неспокойна. Магнус се беше облегнал на стената с отегчено изражение, а Кийрън стоеше до прозореца, приковал очи в небето и дърветата отвън.

— Искам да бъде с мен — каза Анабел. — Той е причината да дойда.

— Оценяваме присъствието ти, Анабел — рече Джия. — И си даваме сметка, че в миналото си имала лош опит с Клейва.

Звучеше спокойна и Джулиън се зачуди дали би звучала така, ако беше видяла как Анабел се надига от мъртвите, обляна в кръв, и пронизва Малкълм в сърцето.

Кийрън се извърна от прозореца.

— Познаваме Джулиън Блекторн — каза той на Джия. На Джулиън му се стори, че звучи много повече като човек, в сравнение с първия път, когато се бяха срещнали, сякаш елфическият му акцент избледняваше. — Теб не познаваме.

— Под „нас" имаш предвид себе си и Анабел? — попита Джия.

Кийрън направи изразителен елфически жест, който обхващаше цялата стая.

— Тук съм като пратеник на кралицата. Анабел е тук по свои собствени причини. А Магнус е тук, понеже ви търпи заради Алек. Не си мислете обаче, че е добра идея да се разпореждате с нас.

— Анабел е ловец на сенки — започна Робърт.

— А аз съм елфически принц. Син на крал. Принц на Ледения двор, Пазител на студения път и Див ловец. Не ме гневете.

Магнус се прокашля.

— В думите му има истина.

— За Алек? — Робърт повдигна вежди.

— Изобщо. Кийрън е долноземец. Анабел понесе от ръцете на Клейва участ по-страшна от смъртта, защото обичаше долноземците. В Залата на Съвета се е събрала Кохортата. Днес те ще се опитат да се доберат до власт. Да го предотвратим е по-важно, отколкото да спорим за това, къде може и къде не може да стои Джулиън.

Джия погледна Магнус за миг.

— Ами ти? — попита го учудващо нежно. — Ти си долноземец, Бейн.

Магнус сви рамене, бавно и уморено.

— О, аз съм…

Чашата, която държеше, се изплъзна от ръката му. Тупна на пода и се счупи, а миг по-късно Магнус я последва. Прегъна се, сякаш беше от хартия, и главата му се удари в пода с грозен звук.