Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Ала нефилимите си имат свои опитомени магьосници — каза Барнабас, — готови да предадат долноземците, за да се докопат до парите в джобовете на Клейва. Макар че след онова, което сторихте с Малкълм…

— Малкълм? — Хипатия се изпъна. — Това са децата Блекторн? Онези, които са отговорни за смъртта му?

— Той умря само наполовина — заяви Тай. — Завърна се от морето като морски демон, за известно време. Е, сега очевидно е мъртъв — добави, сякаш си беше дал сметка, че е казал нещо, което не е трябвало.

— Ето защо Шерлок Холмс оставя Уотсън да говори — изсъска Кит тихичко.

— Холмс никога не оставя Уотсън да говори — сопна се Тай. — Уотсън е неговото подкрепление.

— Аз не съм ничие подкрепление — заяви Кит и извади от джоба си нож. — Чу как откъм върколаците се разнесе подигравателен смях при вида на жалките му размери, но това не го смути. — Както казах, дойдохме тук, за да поговорим най-миролюбиво с някой магьосник, а после да си отидем. Аз израснах на Пазара на сенките. Не тая лоши чувства към тях, също като моите спътници. Но ако ни нападнете, ще се отбраняваме. А после ще дойдат и други нефилими, за да отмъстят за нас. И за какво? Каква полза от това?

— Момчето има право — обади се Шейд. — Подобна война не е от полза за никого.

Барнабас не му обърна внимание. В очите му грееше фанатичен пламък.

— Има обаче полза от това да превърнеш някого в пример за назидание — заяви той. — Нека нефилимите научат какво е да откриеш безжизнените тела на децата си пред входната си врата, без надежда за правосъдие или разплата.

— Не го правете… — започна Ливи.

— Довършете ги — нареди Барнабас и глутницата му върколаци, както и тълпата зяпачи, се нахвърлиха отгоре им.

Навън светлините на Полперо грееха като звезди на фона на тъмните хълмове. Звукът на морето достигаше до тях, тихата мелодия на вълните, които идваха и се отдръпваха, приспивната песен на света.

Тя определено подейства на Ема. Въпреки усилията на Джулиън с чая, тя бе заспала пред камината, свита като котка, а дневникът на Малкълм беше отворен до нея.

Преди да заспи, му беше чела на глас. От самото начало на дневниците, когато бяха открили Малкълм самичък, объркано дете, което не помнеше родителите си и нямаше представа какво е магьосник. Семейство Блекторн го бяха приели при себе си, доколкото Джулиън можа да прецени, защото смятаха, че един магьосник би могъл да им е от полза, магьосник, когото да подчинят на волята си и контролират. Бяха му обяснили какво представлява истинската му природа, при това — не особено деликатно.

От цялото семейство, единствено Анабел бе проявила доброта към Малкълм. Заедно, двамата бяха изследвали пещерите и скалите на Корнуол и тя му бе показала как да си разменят тайни съобщения с помощта на гарван. Малкълм пишеше лирично за крайбрежието, за неговата изменчивост и бурите му и също толкова лирично — за Анабел, дори когато все още не си даваше сметка за чувствата си. Обичаше бързия й ум и силната й природа. Обичаше закрилническия й характер (писал бе как го беше защитавала пламенно пред братовчедите си) и с течение на времето бе започнал да се възхищава не само на красивото й сърце. Писалката му бе прескачала и запъвала, докато описваше меката й кожа, очертанията на ръцете и устата й, и как косата й се бе изплъзвала от плитките си, разливайки се около нея като облак от сянка.

Джулиън почти се бе зарадвал, когато гласът на Ема затихна и тя полегна (само за да затвори очи за миг, беше го уверила) и почти незабавно потъна в сън. Никога не си бе представял, че би могъл да съчувства на Малкълм, ала думите му спокойно биха могли да разказват историята на собственото му съсипано сърце.

Понякога , написал бе Малкълм, понякога някой, когото си познавал през целия си живот, изведнъж се превръща в непознат, по един вълшебен начин, като да откриеш, че плажът, на който си идвал през целия си живот, всъщност е застлан не с пясък, а с диаманти и те те заслепяват с красотата си. Анабел, ти взе живота ми, притъпен като острието на неизползвано оръжие, разглоби го на парченца и го сглоби наново, във форма толкова необикновена и удивителна, че мога само да се питам…

Разнесе се тъп звук, сякаш птица се беше блъснала в стъклото на прозореца. Джулиън се изпъна и посегна към камата, която беше оставил на ниската масичка до дивана.

Звукът се повтори, по-силен отпреди.

Джулиън скочи на крака. Нещо се движеше пред прозореца… нещо бяло. То изчезна, а после отново се разнесе глух звук. Нещо, хвърлено по стъклото. Като дете, замерящо прозореца на приятеля си с камъчета, за да привлече вниманието му.