Кассандра Клэр - Повелител на сенките

По лицето на Феликс Блекторн се разля облекчение, примесено със странна горчилка.

— Благодаря ти. Благодаря, инквизитор Диърборн.

Образът се сви, докато не се превърна в черна точка и не изчезна.

За миг Кит остана да седи напълно неподвижен. Чу как Ливи и Тай казаха нещо забързано и как Шейд им отговори: Да, това бе истински спомен; не, невъзможно бе да се разбере на кого принадлежи. Вероятно бе на двеста години. Споменаването на инквизитор Диърборн очевидно ги беше развълнувало. Ала умът на Кит се беше вкопчил в една дума, като парче плат, закачило се на кукичка.

Херондейл.

Един от онези ужасни мъже бе негов предшественик. Членове на родовете Херондейл, Диърборн и Блекторн заедно бяха прикрили изтезаването и убийството на млада жена, чието единствено престъпление бе, че се беше влюбила в магьосник. Едно бе да си мисли, че е от една кръв с Джейс, когото всички като че ли обожаваха и който като че ли се справяше превъзходно с всичко. За Херондейловци говореха така, сякаш бяха кралски особи, спасяващи света.

А после си спомни думите на Артър. Какъв Херондейл ще излезе от теб? — прошепна Артър. — Уилям или Тобаяс? Стивън или Джейс? Красив, жесток или двете?

— Рук! — Предната част на шатрата се разтресе. — Кит Рук, излез веднага!

Разговорът в шатрата секна. Кит примига: той не беше Кит Рук, той беше Кристофър Херондейл, той беше…

Изправи се несигурно на крака. Ливи и Тай скочиха след него, като Тай се забави само колкото да пъхне кристала в джоба си.

— Кит, недей… — Ливи опита да го спре, ала Кит вече си беше проправил път навън.

Някой го викаше с истинското му име… а може би то не беше истинското… но все пак беше част от него, която не можеше да отрече. Излезе със залитане на пътеката отвън.

Пред него стоеше Барнабас Хейл, скръстил ръце на гърдите си, а люспестата му кожа проблясваше болезнено бледа на светлината на факлите. Зад него бяха застанали група върколаци: едри, мускулести мъже и жени в черни кожени дрехи и гривни с шипове. По ръцете на мнозина имаше и железни боксове.

— Е, малки Рук — заяви Барнабас и змийският му език се показа, когато се ухили широко. — Какви са тези приказки, които чувам, че си се преструвал, че си тук по моя заръка?

— Казах ти да стоиш далече от Пазара на сенките, Рук — заяви Барнабас. — Има ли причина да не ме послушаш? Липса на уважение към мен или към долноземците като цяло?

Беше започнала да се събира тълпа, любопитна смесица от ехидно подсмихващи се вампири, широко ухилени върколаци и магьосници с предпазливи изражения.

— Каза ми да стоя надалеч от Пазара в Лос Анджелис — изтъкна Кит, — не от всички Пазари на сенките по света. Нямаш тази власт и влияние, Хейл, и единствено собственикът на този Пазар може да реши дали да си отида, или да остана.

— Това съм аз. — Гласът принадлежеше на Хипатия, гладкото й лице беше напълно безизразно.

— Мислех, че си само съсобственичка — каза Кит.

— То е достатъчно. И внимавай с безочието. Не ми харесва да ме лъжат, дете. Както не ми харесва и това, че доведе двама нефилими със себе си.

Множеството ахна. Кит потръпна вътрешно. Нещата не се развиваха добре за тях.

— Те не подкрепят Студения мир.

— Гласуваха ли против него? — обади се магьосница, около чиято шия растеше обръч от шипове.

— Бяхме едва на десет години — заяви Ливи. — Бяхме прекалено малки.

— Деца — изсъска мъжът, застанал зад сергията с феите в клетки. Трудно бе да се каже дали го изрече с изненада, презрение или глад.

— О, той не просто е довел нефилими със себе си — обясни Барнабас със змийската си усмивка. — Сам той е един от тях. Нефилимски шпионин.

— Какво ще правим? — прошепна Тай. Двамата бяха застанали толкова плътно от двете му страни, че Кит не бе в състояние да помръдне ръце.

— Извадете оръжията си — нареди той. — И се опитайте да измислите начин да избягаме.

Трябваше да им отдаде заслуженото, никой от тях дори не си пое по-рязко дъх. Ръцете им мигновено се спуснаха надолу, в периферията на зрението му.

— Това е лъжа — заяви той. — Баща ми е Джони Рук.

— А майка ти? — разнесе се дълбокият глас на Шейд зад тях. Зад него също се беше събрала тълпа — не можеха да побегнат натам.

— Не знам — процеди Кит през зъби. За негова изненада, Хипатия повдигна вежди, сякаш й беше известно нещо, което той не знаеше. — И това няма значение… не сме дошли, за да ви навредим или шпионираме. Нуждаехме се от помощта на магьосник.