Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Тя седна в леглото и го изгледа свирепо.

— Защо се опитваш да ми развалиш хубавото изкарване?

— Е, ако трябва да сме справедливи, това не е ваканция. Не и за нас. Това е мисия. Предполага се, че търсим нещо, което да ни даде идея къде би могла да е отишла Анабел.

— Не знам — отвърна Ема. — Това място изглежда така, сякаш е било изцяло обновено. Било е построено толкова отдавна, откъде можем да сме сигурни колко е останало от първоначалната къща? А и не мислиш ли, че Малкълм би прибрал всичко важно в къщата си в Лос Анджелис?

— Не е задължително. Според мен тази къщурка е била специална за него. — Джулиън пъхна палци в халките за колан на дънките си. — Виж само как се е грижил за нея. Тази къща е нещо лично. Тя е дом. Не като онова чудовище от стъкло и стомана, в което живееше в Лос Анджелис.

— В такъв случай предполагам, че ще е най-добре да започнем с претърсването. — Ема се опита да придаде ентусиазирано звучене на гласа си, но в действителност беше изтощена. Безсънната нощ, дългото пътуване с влака, тревогата й за Кристина — всичко това бе изцедило силите й.

Джулиън я погледна изпитателно.

— Ще направя чай — заяви той. — Това ще помогне.

Ема сбърчи нос насреща му.

— Чай? Решението ти е чай ? Та ти дори не си англичанин! Просто прекара два месеца в Англия! Как успяха да ти промият мозъка?

— Не обичаш кафе, а се нуждаеш от кофеин.

— Получавам кофеина си така, както правят всички нормални хора. — Ема махна с ръце и отиде в кабинета. — От шоколад!

Зае се да отваря чекмеджетата на бюрото едно по едно. Бяха празни. Прегледа етажерките — там също нямаше нищо интересно. Понечи да прекоси стаята, за да отиде в дрешника, когато чу как нещо изскърца. Върна се и коленичи, отмятайки чергата настрани.

Подът беше от дъбови дъски, ала там, където бе постлана чергата, имаше квадрат от по-светло дърво и едва забележими черни линии, очертаващи врата в пода. Ема извади стилито си и допря върха му до него.

— Отвори се — прошепна, докато рисуваше руната.

Разнесе се звук сякаш нещо се раздра, дървото се пръсна на парчета в облак от стружки и политна в дупката, разкрила се отдолу. Тя се оказа малко по-голяма, отколкото Ема бе очаквала, и вътре имаше няколко малки книги, както и по-голям, подвързан с кожа том. Ема присви озадачено очи. Книга с магии?

— Да не би току-що да взриви нещо? — Джулиън се появи на прага, на бузата му имаше черно петно. Погледна над рамото й и подсвирна. — Класически тайник.

— Помогни ми да извадя нещата оттук. Ти вземи голямата книга. — Ема взе трите по-малки томчета; бяха подвързани със захабена кожа, страниците им бяха опърпани, а на гръбчетата им бяха отпечатани инициалите МФБ.

— Не е книга. — Гласът на Джулиън беше особен. — А папка с рисунки.

Извади я и я отнесе в дневната и Ема побърза да го последва. Върху кухненското островче стояха две димящи чаши чай, а в камината бумтеше огън. Ема се досети, че черното петно върху бузата на Джулиън вероятно бяха сажди. Представи си го как коленичи и пали огън за тях двамата, търпелив и грижовен, и усети как я залива неудържима нежност към него.

Той вече бе застанал до островчето и отгръщаше внимателно папката. А после ахна. Първият лист беше картина с водни бои на Чейпъл Клиф, гледан отдалеч. Цветовете и формите сякаш оживяваха върху листа — Ема имаше чувството, че усеща хладния морски въздух по врата си, че чува крясъка на чайките.

— Прелестна е — каза, докато се настаняваше срещу него на един висок стол.

— Анабел я е нарисувала. — Той докосна подписа й в десния ъгъл. — Нямах представа, че е била художничка.

— Предполагам, че е семейна черта — подхвърли Ема. Джулиън не вдигна очи. Прелистваше страниците с внимателни, почти благоговейни ръце. Имаше още много морски пейзажи. Анабел очевидно бе обожавала да рисува океана и брега му. Имаше и десетки рисунки на имението на рода Блекторн в Идрис — Анабел бе съхранила мекотата на златните му камъни, красотата на градините му, пълзящите, трънливи стъбла, които обвиваха портата. Като стенописа в твоята стая, искаше да каже Ема на Джулиън, но не го направи.

Ръката на Джулиън не се спря върху никоя от тези картини, а върху скица на — в това нямаше никакво съмнение — къщурката, в която се намираха сега. Беше заобиколена от дървена ограда, а Полперо се виждаше в далечината с къщурките си, пълзящи по насрещния хълм.

На оградата се облягаше Малкълм, изглеждащ невероятно млад — очевидно все още не беше спрял да остарява. Въпреки че бе нахвърляна с молив, рисунката незнайно как бе успяла да улови русата му коса, странността на очите му, ала те бяха предадени с такава обич, че той изглеждаше красив. Изглеждаше така, сякаш само след миг щеше да се усмихне.