Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Кит погледна шлифованата повърхност на камъка и за своя изненада видя как върху него проблесна нещо, като образ, зърнат насън — женско лице, обрамчено от дълга черна коса.

— О! — Ливи сложи ръка на устата си. — Мъничко прилича на мен. Но как…?

— Кристалите алития притежават способността да улавят и пренасят спомени — обясни Тай. — Според мен този е на Анабел.

— Алития идва от гръцки — каза Ливи.

— Древногръцката богиня на истината — обади се Кит и когато те го зяпнаха, сви рамене. — Доклад върху книга в девети клас.

Устата на Тай потръпна в крайчетата.

— Много добре, Уотсън.

— Не ме наричай Уотсън.

Той не му обърна внимание.

— Трябва да намерим начин да видим какво е скрито в кристала. Възможно най-бързо. То би могло да помогне на Джулиън и Ема.

— Не знаеш ли как да проникнеш в него? — попита Кит.

Тай поклати глава, очевидно недоволен.

— Това не е нефилимска магия. А ние не учим никакви други магии. Забранено е.

На Кит това правило му се стори глупаво. Откъде би могъл да знаеш как действат враговете ти, ако ти е забранено да изучаваш похватите им?

— Трябва да вървим — обади се Ливи от вратата. — Започва да се стъмва. Демонско време.

Кит погледна към прозореца. Небето бе започнало да притъмнява, дрезгав полумрак се разливаше в синевата. Над Лондон се спускаха сенки.

— Имам идея — каза той. — Защо не го занесем на тукашния Пазар на сенките? Знам как да се оправя на Пазара. Мога да намеря магьосник или дори вещица, която да ни помогне с това нещо.

Близнаците се спогледаха. И двамата очевидно се колебаеха.

— Не би трябвало да стъпваме на който и да било Пазар на сенките — изтъкна Ливи.

— Ами кажете, че аз съм избягал там и сте били принудени да ме хванете — рече Кит. — Ако изобщо се наложи да обяснявате нещо, а съм сигурен, че няма.

Никой от двамата не отговори, но Кит ясно виждаше любопитството в сивите на очи на Тай.

— Хайде де. — Той понижи глас, така, както го беше учил баща му, заговаряйки с онзи тон, който използваш, когато искаш да убедиш хората, че наистина мислиш онова, което казваш. — Когато сте си вкъщи, Джулиън не ви пуска да ходите никъде. Сега е шансът ви. Нима винаги не сте искали да видите един Пазар на сенките?

Ливи се предаде първа.

— Е, добре — каза, хвърляйки бърз поглед към брат си, за да види дали е съгласен с нея. — Е, добре, ако знаеш къде се намира.

Бледото лице на Тай грейна от вълнение и Кит почувства как то се прехвърля и на него. Пазарът на сенките. Неговият дом, неговото убежище, мястото, където беше отрасъл.

Докато издирваше демони и магически предмети заедно с Ливи и Тай, те бяха онези, които знаеха всичко, докато той не знаеше нищичко. Ала на Пазара на сенките щеше да блесне. Щеше да ги шокира. Да ги впечатли.

А после, кой знае, може би щеше да им се измъкне и да избяга.

Докато Джулиън и Ема се наобядват, сенките бяха започнали да се удължават. Джулиън купи малко храна и други запаси от една бакалия, докато Ема се мушна в съседното магазинче, където се продаваха карти таро и кристални гномчета, за да си избере пижами и тениски. Излезе от него, цялата грейнала, и връчи на Джулиън синьо-лилава тениска, украсена с усмихнат еднорог. Джулс я зяпна ужасено, а тя я натъпка грижливо в раницата му, преди двамата да поемат през града, за да открият началото на пътеката, която вървеше покрай брега.

Хълмовете се извисяваха стръмно над водата; не беше лесно да ги изкачи човек. Пътеката, отбелязана просто с думите КЪМ СКАЛИТЕ, криволичеше из покрайнините на града и несигурно накацалите къщи, които изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се сгромолясат в пристанището с формата на полумесец.

Само че, като ловци на сенки, те бяха тренирани за подобни физически усилия и се движеха бързо. Много скоро оставиха същинския град зад гърба си и поеха по тясна пътека; хълмът се издигаше още по-високо от дясната им страна и се спускаше към морето от лявата.

Самото море бе ярко, наситено синьо, грейнало като запалена лампа. Облаци с цвета на мидени черупки се кълбяха по небето. Беше красиво, по един съвършено различен начин от залеза над Тихия океан. Вместо ярките, сурови цветове на морето и пустинята, всичко тук бе в меки, пастелни багри — зелено и синьо, и розово.

Онова, което беше сурово тук, бяха скалите. Вече наближаваха „църковната" част от Чейпъл Клиф, скалистия нос, издаден в океана и увенчан със сиви камъни, които изпъкваха зловещо черни на фона на розовото небе. Хълмът беше останал зад тях — сега вече се намираха върху вдадената в морето ивица: дълги сиви шистови плочи, които приличаха на разпиляно тесте карти, посипали се лениво към морето от двете им страни.