Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Нене се приближи до Уиндспиър и посегна към ръцете на Марк, без да обръща внимание на Кийрън. Ема не можа да чуе какво му прошепна, но върху лицето й беше изписана дълбока болка; пръстите на Марк стиснаха нейните само за миг, преди да ги пуснат. Нене се обърна и се прибра в хълма.

Безмълвен, Кийрън се настани зад Марк, без да го докосва.

Марк се извърна леко назад.

— Притесняваш ли се?

Кийрън поклати глава.

— Не. Защото съм с теб.

Лицето на Марк се напрегна.

— Да. С мен си.

До Ема, кралицата се засмя тихичко.

— Толкова много лъжи само в четири думички. А дори не каза „Обичам те".

Гняв прониза Ема като стрела.

— А ти несъмнено разбираш от лъжи — отбеляза тя. — Всъщност мен ако питат, най-големите лъжи, изричани от елфите, са онова, което не ни казват.

Кралицата изпъна гръб и ето че сякаш се взираше в Ема от много високо. Звездите танцуваха зад нея, сини и зелени, лилави и алени.

— Защо си така ядосана, момиче? Предложих ви справедлива сделка. Всичко, което бихте могли да искате. Оказах ви истинско гостоприемство. Дори дрехите на гърба ти са елфически.

— Нямам ти доверие — заяви Ема направо. — Сключихме сделка, защото нямахме друг избор. Ала ти ни манипулираше на всяка крачка… дори роклята, която нося, е манипулация.

Кралицата повдигна вежди.

— Освен това — продължи Ема, — се съюзи със Себастиан Моргенстърн. Помогна в Тъмната война. Именно заради войната Малкълм се добра до Черната книга и родителите ми загинаха. Защо да не те обвинявам?

Очите на кралицата се впиха в нея и Ема видя в тях онова, което досега бе полагала такива усилия да скрие: гнева и жестокостта си.

— Затова ли се самоназначи за закрилница на семейство Блекторн? Тъй като не можа да спасиш родителите си, ще спасяваш тях, твоето импровизирано семейство?

Ема я изгледа в продължение на един дълъг миг, преди най-сетне да проговори.

— Можеш да си заложиш задника, че е затова.

И без да погледне повече владетелката на Светлия двор, се отправи към конете на Лова.

Джулиън открай време не си падаше особено по конете, макар да се бе научил да язди, като повечето ловци на сенки. В Идрис, където колите не работеха, те все още бяха основният начин на придвижване. Беше се учил на едно опако пони, което изобщо не го слушаше и непрекъснато препускаше под ниско надвиснали клони, мъчейки се да го събори от седлото.

Конят, който Гуин му беше дал, имаше опасен поглед в зловещите си зелени очи, който не предвещаваше нищо добро. Джулиън вече се беше приготвил той да се втурне рязко напред, но когато Гуин даде заповед да потеглят, конят просто политна нагоре, като играчка на конци.

Джулиън ахна рязко от изненада и се вкопчи с всичка сила в гривата, докато останалите се издигаха във въздуха около него — Кристина, Гуин, Ема, Марк и Кийрън. За миг останаха така, сенки под лунната светлина.

А после конете препуснаха напред. Небето над тях се превърна в размазано петно, звездите — ивици от проблясваща, пъстроцветна боя. Джулиън си даде сметка, че се усмихва широко… така, както рядко бе правил, откакто беше дете. То бе по-силно от него. Заровено дълбоко в душата на всеки, помисли си, докато се носеха в нощта, трябва да се спотайваше желание да полети.

И не така, както го правеха мунданите, пленени в метална тръба. А по този начин — да изригват от облаци, меки като пух, докато вятърът милва кожата им. Погледна към Ема. Беше се привела над гривата на коня си, дългите й крака бяха извити около тялото му, сияйната й коса — развяна като знаме. Зад нея Кристина бе разперила ръце във въздуха и пищеше от щастие.

— Ема! — извика тя. — Ема, виж, мога и без ръце!

Ема погледна назад и се разсмя с глас.

Марк, който яздеше Уиндспиър така, сякаш го беше правил цял живот, докато Кийрън се държеше за колана му с една ръка, не го намери за толкова забавно.

— Използвай ръцете си! — викна той. — Кристина! Това не е увеселително влакче!

— Нефилимите не са с всичкия си! — изкрещя Кийрън, отмятайки необуздано развяната си коса.

Кристина просто се разсмя и Ема й се усмихна широко, а очите й сияеха като звездите над тях, превърнали се в сребристобелите звезди на мунданския свят.

Пред тях изникнаха сенки, бели и черни, и сини. Скалите на Дувър, помисли си Джулиън, и усети как го жегва болка, че всичко ще свърши толкова бързо. Обърна глава и погледна към брат си. Марк седеше върху Уиндспиър така, сякаш бе роден на седлото. Вятърът развяваше бледата му коса, разкривайки заострените му уши. Той също се усмихваше — спокойната, загадъчна усмивка на някой, който прави онова, което обича.