Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Далеч под тях беше светът, плетеница от сребристочерни поля, потънали в сенки хълмове и искрящи, криволичещи реки. Беше красиво, но Джулиън не бе в състояние да откъсне очи от брат си. Значи, това е Дивият лов , помисли си. Тази свобода, този простор, тази необуздана радост. За първи път осъзна, че решението на Марк да остане при семейството си може и да не е било толкова лесно. За първи път си помисли колко много трябва да го обича брат му, за да се откаже от небето заради него.

Кит никога не си бе представял, че ще стъпи в един от Институтите на ловците на сенки, а ето че вече се беше хранил и спал в два от тях. Ако продължаваше в същия дух, като нищо щеше да му стане навик.

Лондонският институт бе точно какъвто би си го представил, ако някога го бяха помолили да си го представи, което не се беше случвало. Разположен във внушителна стара каменна църква, той не притежаваше лъскавата модерност на лосанджелиския си събрат. Изглеждаше така, сякаш не беше ремонтиран поне от осемдесет години — стените бяха боядисани в едуардиански пастелни цветове, които през десетилетията бяха станали убити и мътни. Невинаги имаше топла вода, леглата бяха на бучки, а повечето мебели бяха покрити с прах.

От късчетата разговори, които бе успял да подслуша, Кит бе подразбрал, че някога в Лондонския институт бяха живели повече хора, но след като Себастиан Моргенстърн го беше нападнал през Тъмната война, повечето от тях така и не се бяха върнали.

Главата на Института изглеждаше горе-долу толкова древна, колкото и самата сграда. Казваше се Евелин Хайсмит и Кит остана с впечатлението, че родът Хайсмит трябва да беше голяма работа в нефилимското общество, макар и не чак толкова, колкото родът Херондейл. Евелин беше висока и властна белокоса жена, минала осемдесетте, която се обличаше в дълги рокли в стила на четиридесетте години, носеше бастун със сребърна глава и понякога говореше с хора, които ги нямаше.

В Института като че ли живееше само още един човек: прислужницата на Евелин, Бриджет, която бе също толкова древна, колкото и господарката си. Тя имаше боядисана в яркочервено коса и безброй ситни бръчици. Непрекъснато изникваше на най-неочаквани места — доста неприятно за Кит, който отново си отваряше очите за неща, които би могъл да задигне. Не че усилията му изглеждаха обречени на успех — повечето от нещата, които му се струваха скъпи, бяха мебели, а той не си представяше как точно щеше да се измъкне незабелязано от Института, нарамил някой бюфет. Оръжията бяха грижливо заключени, той нямаше представа как да продаде свещниците на улицата и макар че в огромната библиотека имаше ценни първи издания, повечето от тях бяха надраскани от ръката на някакъв идиот, на име Уил X.

Вратата на трапезарията се отвори и Даяна влезе в стаята. Пазеше едната си ръка — Кит бе открил, че някои нефилимски наранявания, особено онези, в които беше намесена демонска кръв или отрова, зарастваха бавно, дори с помощта на руни.

Ливи живна при вида на своята учителка. Семейството се беше събрало за вечеря, поднесена върху дълга маса във внушителна викторианска трапезария. По тавана някога бяха нарисувани ангели, но през годините те бяха потънали в прах и покрити с отдавнашни петна от изгорено.

— Нещо ново от Алек и Магнус?

Даяна поклати глава и се настани срещу нея.

Ливи беше облечена в синя рокля, която сякаш беше отмъкната от снимачната площадка на някой филм на Би Би Си, в който действието се развиваше преди векове. Въпреки че бяха избягали от Лосанджелиския институт без да си вземат никакви вещи, в Лондонския институт се бе оказало пълно с дрехи, макар никоя от тях да не изглеждаше така, сякаш бе купена след 1940 година. Евелин, Кит и семейство Блекторн седяха около масата, облечени в странна смесица от дрехи: Тай и Кит носеха панталони и ризи с дълъг ръкав, Тави — раирана памучна тениска и къси панталонки, а Друзила — черна кадифена рокля, чието готическо излъчване страшно й беше харесало. Даяна бе отхвърлила всички предложени й дрехи и просто бе изпрала на ръка дънките и тениската си.

— Ами Клейвът? — попита Тай. — Говори ли с Клейва?

— От тях има ли изобщо някаква полза? — измърмори Кит под носа си. Не мислеше, че са го чули, но очевидно някой трябва да го беше направил, защото Евелин избухна в смях.

— О, Джесамин — каза тя, без да се обръща към никого. — Хайде, хайде, това никак не е възпитано.