Оливер Боуден - Подземен свят

— Да убиеш животно е различно от…

— Вече го знам. — Думите прозвучаха остро и Джаядип сведе извинително очи, върнал се към някогашната връзка учител-ученик. — Разбрах, учителю, и наистина съжалявам.

— Нос Арбаз повярвахте, че си готов да отнемеш живота на човек, да му отнемеш всичко, което е и което ще бъде, да потопиш в скръб семейството му, да вдигнеш вълна от печал и желание за мъст, което може да не стихне десетилетия? С баща ти решихте, че си готов за това?

— Моля те, учителю, не ми причинявай повече страдания. Да, имаш право, думите ти изтъкват колко недостатъчна е била подготовката ни, но пък кой асасин получава по-добра закалка? Всичко е на теория, докато не го приложиш на практика. Дойде моят ред да приложа теорията на практика. Трябваше да убия индийски тамплиер на име Джиндер Дани. Смятахме, че възнамерява да създаде тамплиерски аванпост в града.

— И как щеше да го екзекутираш?

— С гарота.

Итън изруга мислено. Гарота. Защо? Гаротата не изисква специални умения, но изисква решимост, а Джаядип притежаваше много умения и по-малко решимост. Какво изобщо си бе въобразявал Арбаз?

Джаядип продължи:

— Под прикритието на мрака с татко препуснахме към улицата, където живееше Дани. Наш агент бе подкупил нощен стражар да му даде ключ. Взехме ключа, платихме и благодарихме на мъжа.

Свидетел, помисли си Итън. Става все по-добре.

— Знам какво си мислиш. Бих могъл да разбия ключалката.

— Не би те затруднило.

— Агентът ни докладва, че тамплиерът Дани очаква нападение и през деня винаги го придружават телохранители. Враговете ни разчитаха, че опит да го убием денем би предизвикал твърде шумен сблъсък. На всяка цена трябваше да избегнем публична улична схватка между асасини и тамплиери. Затова избрахме да ударим по тъмно и събрахме възможно повече информация за нощните навици на жертвата.

— Ти я събра, нали?

— Да. Научих, че Дани залоства вратата и поставя капани. Нахлуване през главния вход или през прозореца щеше да вдигне тревога. Ключът, който ни дадоха, не беше за вратата на Дани, нито за сградата, където живееше. С него се отключваше съседният склад, където успях да се вмъкна незабелязано. На улицата имаше трима постови, които уж пазеха склада, но знаех, че са тамплиерски телохранители и следят да не би асасин да се изкатери по стените на двете постройки. Умно. Бяха подсигурили подстъпите отвън, а вътре Дани бе барикадиран в стаята си. Само изключително хитър и ловък противник би се добрал до него. Аз притежавам и двете. Притаих се в сенките, черпейки кураж от факта, че недалеч татко чака с конете, готов за бързо бягство. Проследих движението на пазачите, които кръстосваха улицата. Бях идвал тук и преди, разбира се. Знаех, че обхождат сградите непрекъснато, за да предотвратят взлом през стените. Под палтата си носеха арбалети и ножове и вървяха на безопасно разстояние един от друг, за да не предоставят възможност за бързо двойно убийство. Паднеше ли един, другите щяха да разберат. Нямах причини да подозирам, че са неспособни бойци. Затова взех ключа, Итън.

— Ключът за склада?

— Да. Лично бях смазал ключалката същата сутрин и сега броях, отмервах и предприех хода си в точния момент. Прокраднах се към задната врата и пъхнах ключа в ключалката. Тя изщрака приглушено. Звукът ми прозвуча като изстрел, но всъщност бе почти недоловим. След миг влязох вътре. Заключих вратата, но взех ключа. От същото място щях да избягам. Или поне така си мислех тогава. Грешах, разбира се.

Момчето оброни глава и закърши ръце, измъчено от болезнения спомен.

— Складът беше празен. Имаше само дълга каменна маса и столове. Тамплиерите вероятно смятаха да ги използват за нещо. Във всеки случай да сложат постови бе смеховита идея. Не бяха си направили труда, разбира се, да пазят отвътре, но въпреки това изкачих съвсем безшумно стълбите към покрива на сградата. Щом излязох, се сниших в сенките и си свалих кърпата от врата. Попита ме за асасинската мантия, но всъщност не я носех. Ако стражите ме откриеха, трябваше да ме помислят за безобидно улично хлапе и да ме отпратят с един-два плесника. Претърсеха ли ме по-грижливо, щяха да разберат, че се отличавам от бездомните деца само в едно отношение — в джоба ми имаше монета.

Итън кимна. Знаеше какво оръжие е смятал да използва Джаядип. Монетата се увива в кърпата и тя се използва като лумал — вид гарота. Монетата притиска трахеята на жертвата и смазва ларинкса, като ускорява смъртта и предотвратява виковете — семпло, но ефективно асасинско оръжие. Итън най-сетне разбра защо Арбаз го е избрал. Дори започна да разбира защо е възложил задачата именно на Джаядип.