Оливер Боуден - Подземен свят

Вратата се затвори зад тях. Факли, забити в стените, осветяваха каменните стъпала към долния етаж.

Пред Итън вървеше пазачът на съвещателната зала Аджай. Главите и на двамата бяха покрити с качулки, сякаш в чест на мрачното занятие, довело ги на това тъмно, студено и безмилостно място. Аджай носеше закривена сабя, препасана на колана, и Итън зърна скритото му острие, когато отваряше вратата. Да, Аджай щеше да изпълни дълга си, ако се наложи. Със съжаление, разбира се, но нямаше да се поколебае.

Наричаха мястото Мрака — редица тесни стаички под главната съвещателна зала на амритсарското Братство. На думи стаите се водеха хранилища за документи или оръжейници, но злачното им излъчване на затворнически килии подхранваше упорити слухове за някогашното им предназначение: укрития за тъмни кроежи и за разпити на врагове. Говореше се дори, че в Мрака се е родило бебе, ала мнозина смятаха историята за неправдоподобна.

Днес обаче Мрака щеше да оправдае зловещата си слава. Днес Мрака имаше гост.

Аджай преведе Итън през втори укрепен портал в сумрачен каменен коридор, по чиито стени се редяха врати. Отключи вратата в дъното, чиято единствена декорация бе миниатюрна шпионка, отстъпи встрани и се поклони леко да подкани посетителя да влезе. Итън прекрачи прага на стаичката, която понастоящем — каквото и да е било предишното ѝ предназначение — наистина служеше за килия, оборудвана с дървен нар.

От уважение към Итън Аджай остави фенера си до краката му, преди да се оттегли и да затвори вратата зад себе си. Сиянието на пламъка заигра по безжалостните каменни стени на килията и освети обитателя ѝ. За пръв път от шест години Итън видя бившия си ученик и сърцето му се сви.

Джаядип бе печална гледка — седеше със скръстени крака в ъгъла сред мръсната слама, покриваща пода на килията. Беше тук от седмици, докато Итън прекосяваше безбродните морета от Англия до Индия. В резултат новото му жилище не изглеждаше особено спретнато, а и той самият явно не бе в добро здраве. Въпреки това обаче красотата на момчето смая Итън. През изминалите години то се бе превърнало в привлекателен млад мъж с дълбоки, проницателни очи, тъмна коса, която отмяташе над челото си, и безупречна кожа с цвят на кестен. Ще разбива женските сърца, помисли си Итън, обхождайки го с поглед от прага.

Но всичко по реда си.

Асасинът вдигна юмрук пред носа и устата си, както да замени миризмата на спарения въздух с познатия лъх на кожата си, така и да покаже покрусата си от злочестината на Джаядип. Угризенията, че би могъл да направи повече, за да предотврати случилото се, засилваха съжалението му, а очите на затворника, които се отлепиха бавно от пода и се взряха в него — трогателен поглед, изпълнен с благодарност, облекчение, скръб и срам — го засилиха още повече.

— Здравей, учителю — поздрави простичко Джаядип.

Итън седна до него. Двамата отново бяха заедно, този път при съвсем различни обстоятелства — тук уханието на жасмин беше спомен от отдавна изтляло и невъзвратимо минало.

Итън протегна ръка и подръпна дрипите, в които Джаядип бе облечен.

— Взели са ти робата?

Джаядип го погледна тъжно.

— Не е само това.

— В такъв случай защо първо не ми разкажеш какво се случи?

Момчето въздъхна кратко, примирено.

— Нима не знаеш вече?

В Амритсар Итън бе заварил Братството в известен безпорядък. Присъствието на асасините се набиваше в очи повече от обикновено, защото всички работеха дейно да неутрализират последствията от произшествието. И да, бяха му разказали какво се е случило, но все пак…

— Бих искал да чуя историята от първоизточника.

— Трудно ми е да говоря за това.

— Опитай, моля те.

Джаядип въздъхна.

— Уроците ти моделираха ума и тялото ми. Създадоха у мен рефлекси за атака и самозащита, научиха ме да преценявам обстоятелствата, да планирам и да предвиждам резултата. Бях готов за действие във всяко отношение с изключение на едно. Беше прав, учителю, липсва ми хладнокръвие. Кажи ми как разбра?

— Ще ми повярваш ли, че всичко се свежда до разликата между тренировъчното дървено кукри и истинското оръжие?

— Донякъде. Но това е само част от истината.

— Така е, Джаядип. Истината е, че зърнах в очите ти нещо, което бях виждал в очите на сразените си противници. Разпознах колебанието, което използвам, за да ги пронижа с острието си.

— И го откри у мен?

— Да. И бях прав, нали?

— Мислехме, че грешиш. Татко вярваше, че може да ме кали, за да убивам хладнокръвно. Обучаваше ме. Упражнявахме се с живи същества.