Оливер Боуден - Подземен свят

— Продължавай — каза той.

— Прескочих лесно на съседния покрив. После, следейки зорко стражите на улицата, пропълзях като сянка към капандурата в тавана на стаята на Дани. Зад ухото си бях мацнал мас и я използвах за пантата. Отворих я предпазливо и се спуснах в тъмнината под мен, затаил дъх и с разтуптяно сърце. Но както винаги си ме поучавал, малко страх е полезен. Страхът заостря вниманието ни. Помага ни да оцелеем. Досега мисията ми вървеше гладко и нямах основания за тревога. Всичко се развиваше по план. Бях проникнал в стаята на Дани. Виждах капаните, поставени до вратата и прозореца. Система с макари и въжета, вързани за камбана, увиснала от капандурата, през която току-що бях минал. В леглото бе жертвата ми — мъж, за когото бях научил много през предишните седмици. Запъхтях се. Слепоочията ми затуптяха, сякаш вените пулсират в ритъм с бумтящото ми сърце. Нервите ми се изопнаха…

— Докато си разузнавал Дани, си започнал да го виждаш като човешко същество, нали? — прекъсна го Итън. — Започнал си да мислиш за него като за личност, а не за мишена?

— Имаш право. Хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че се е случило точно това.

— Кой би могъл да се досети? — повдигна вежди Итън и веднага съжали за неуместния сарказъм.

— Може би щеше да е твърде късно, дори да го бях предвидил. Твърде късно за двоумене, имам предвид. Нямаше връщане назад. Бях асасин в стаята на спящ мъж. Моята жертва. Длъжен бях да изпълня мисията. Нямах избор. Въпросът дали съм готов или не, вече не значеше нищо. Не ставаше дума за готовност, а за действеност. Да убия или да се проваля.

— И оглеждайки се наоколо, всички разбираме какво всъщност се е случило. — Итън отново се разкая за лекомислената забележка, спомнил си, че след като разговорът им приключи, той ще стане, ще изтупа сламата от седалището си, ще извика надзорника и ще остави момчето само на това тъмно и влажно място.

Не, моментът не бе подходящ за хитроумни констатации. Опита се да си представи тъмната стая и спящия мъж — има ли по-невинно изражение от лицето на заспал човек? — и Джаядип, който усуква монетата в кърпата и затаил дъх, се опитва да събере кураж, за да нанесе удара. И… монетата се изплъзва и иззвънтява върху дъсчения под.

— Гаротата ти… — каза Итън на Джаядип. — Монетата ли падна?

— Как разбра? Не съм го казвал на никого.

— Визуализация, момчето ми. Не съм ли те учил на това?

По лицето на Джаядип премина първата отсянка от усмивка, откакто Итън бе влязъл в стаята.

— Учил си ме, разбира се. Постоянно използвам техниката.

— Но не и в този случай?

Тъжен облак затъмни плахото начало на усмивка.

— Не и в този случай. Тогава чух само как кръвта нахлува в главата ми. Чух гласа на татко да ме подтиква да изпълня задачата си. Монетата изтрополи върху пода и ме стресна. Събуди Дани и той реагира по-бързо от мен.

— Трябваше да нанесеш удара още с влизането в стаята — упрекна го Итън и момчето пое гнева му, който всъщност не бе насочен към него. — Трябваше да удариш в първата секунда, когато ти се е открила възможност. Колебанието те е провалило. Какво ти повтарях непрекъснато? Какво те съветваше винаги баща ти? Да не се колебаеш, защото ще умреш — просто е. Убийството не е мисловен акт. Изисква мислене, но при планирането, подготовката и предварителната визуализация. Това е моментът за грижливо премисляне — веднъж, два, три пъти — преди действието. Защото застанеш ли пред мишената, няма време за колебание и двоумене.

С просълзени очи Джаядип погледна стария си приятел.

— Вече го разбрах.

Итън сложи утешително длан върху ръката му.

— Знам. Съжалявам. Кажи ми какво стана после.

— Беше бърз, признавам. И не само. Беше и силен и скочи от леглото с изненадваща пъргавина за мъж на неговата възраст и с неговите размери. Хвана ме, вече разоръжен, и ме тласна към прозореца. И двамата полетяхме през кепенците. Строполихме се на плочника долу. За щастие навесът под прозореца омекоти падането. Хвърляйки поглед назад, вероятно съм се надявал наученото да се върне при мен, нещо като инстинкт, да речем. Уви. Претърколих се настрани, натъртен и зашеметен. Докато отчаяно се опитвах да се опомня, видях лица да надничат през прозорците на къщите от другата страна на улицата. Чух тропот на ботуши — стражите тичаха към нас. Усещах заслепяваща болка в главата и в хълбока. Преди да се съвзема, Дани се нахвърли върху мен с оголени зъби, с облещени от омраза очи. Пръстите му се сключиха около врата ми. Не чу коня. И аз не го чух. Бяхме увили копитата с парчета от чаршаф и татко долетя при нас, тих като привидение. Зърнах силует в роба, възседнал жребец, да връхлита над Дани — с едната си ръка стискаше поводите, другата се сви в лакътя и скритото острие изскочи и улови лунното сияние. Татко дръпна юздата и вдигна коня на два крака. В миг го видях като страховития воин асасин от легендата. Видях гибелния пламък в очите му, силен и истински като оръжието, с което замахваше. Видях мъж, какъвто не можех да се надявам да бъда. Може би тогава разбрах, че съм изгубен. А Дани, моята жертва, навярно разбра, че смъртта го е издебнала гърбом. Беше твърде късно обаче и острието на татко се заби в главата му и прониза мозъка. Уби го мигновено — миг, през който очите му се ококориха и се подбелиха, а устата му зяпна от изненада и още половин секунда жестока болка, преди животът му да угасне. През тази секунда зърнах окървавеното острие в устата му. Татко изтегли острието и капки кръв плиснаха от него, когато замахна отново, този път да пререже гърлото на налитащия страж, който се строполи мъртъв, преди да успее да извади сабята си. Ръката на татко описа дъга в другата посока. Чу се звън на стомана, остър и пронизителен като сигналната камбана на Дани. Скритото острие отблъсна сабята на втория страж и той залитна назад. Татко скочи светкавично от коня да се възползва от предимството, измъкна сабята си от ножницата и веднага нападна врага. Всичко приключи в миг. Робата и сабята му се завъртяха вихрено и той налетя срещу стража с двете оръжия едновременно. Противникът му инстинктивно вдигна лакът да парира сабята, но се оголи за удар от другата страна и татко заби скритото острие под мишницата му. Мъжът падна с почервеняла туника и оплиска с кръв плочника. Щеше да умре за секунди или от кръвоизлива, или задушен от собствената си кръв, ако…