Оливер Боуден - Подземен свят

Сконфузен, Арбаз избърса уста и когато се отдръпна, дланта му разкри начало на усмивка.

— Защо тогава? — попита той; не, настоя за обяснение. — Защо ни напускаш в критичен момент, щом има на какво още да научиш момчето?

Усмивката, заиграла по устните и в очите на Итън, изразяваше не толкова радост, колкото добросърдечие и загриженост. Изражение, което той предаде първо на родителите, а после и на момчето.

— Липсва му инстинктът на убиец. Може да убива и несъмнено ще го направи, ако се наложи, но му липсва нещо, което ние с теб имаме. Или има нещо, което ние двамата не притежаваме.

Арбаз вирна брадичка. Лицето му поаленя.

— Казваш, че синът ми е страхливец?

— За бога, Арбаз — изсумтя раздразнено Итън, — не казвам нищо подобно, разбира се! Въпрос на характер е. Ако пуснеш момчето на бойното поле, то или ще се провали, или…

— Няма! — възкликна Джаядип, изненадвайки дори себе си.

Озърна се в очакване на упрек или дори по-болезнено наказание за ненадейното си и неканено избухване.

Баща му обаче го погледна гордо и го потупа по рамото — жест, който изпълни сърцето му с възторг.

Итън сякаш не го чу. Обърна се към Пяра.

— Това не е срамно — увери я и забеляза как в очите ѝ проблясва тайна надежда, че семейството ѝ може би най-сетне, най-после ще се освободи от сянката на кръвопролитието. — Джаядип може да служи на Братството по друг начин. Какъв учител би излязъл от него! Или прозорлив стратег! Дипломат! Велик водач. Някой трябва да се натовари с тези задачи. Джаядип е готов да поеме товара. Просто не е създаден за… воин.

Арбаз изгуби самообладание. Пяра, спокойна и невъзмутима, свикнала да вижда как съпругът ѝ включва на пълна пара, не трепна от гневния му изблик.

— Синът ми Джаядип ще стане велик воин, Фрай! Майстор асасин, начело на индийското Братство!

— Може да…

— Не и преди да се докаже в битка. Като боец. Като асасин.

Итън поклати глава.

— Не е готов, Арбаз. И съжалявам, ако те разочаровам, но според мен никога няма да бъде.

— А! — Арбаз стана и поведе момчето след себе си. Пяра тайно избърса сълза, стекла се от окото ѝ, и също се изправи, предана, макар и разкъсвана от противоречиви чувства. — Именно,

Итън! Това е само твоето мнение. Какво ще кажеш, Джай, ще опровергаем ли английския ни приятел?

Джаядип, момчето, което по-късно щеше да стане Призрака, още не бе навършило десет години, ала отчаяно искаше да зарадва баща си, защото той беше неговият крал.

— Да, татко — каза то.

Драги Арбаз,

Минаха шест години, откакто напуснах Индия, за да се върна в родната Англия. От шест години не сме разменяли нито дума, стари приятелю. Дълго, предълго.

Междувременно се научих да скърбя за покойната си обична съпруга Сесили така, както тя би одобрила — тоест загърбих някогашното омерзение, за да изградя връзка с двете си деца Иви и Джейкъб. Разкайвам се, че ги обвинявах за страданията си; старая се да компенсирам изгубените години от детството им.

Дните, прекарани с необикновения ти син Джаядип, ми отвориха очите, за което съм ви безкрайно благодарен. Джаядип ме насочи по пътя на прозрението и ме накара да преоценя възгледите си. Със съжаление признавам, Арбаз, че това засили решимостта ми по отношение на въпроса, вбил клин помежду ни, а сега ме подтиква отново да се обърна към теб.

Нека ти обясня. Като асасини ние споделяме определени възгледи. За разлика от тамплиерите, които делят света на пастири и овце, ние виждаме милиони ярки светлини: интелигентни, чувстващи същества, които имат свой потенциал и са способни да работят в името на по-велика общност.

Или поне така обичаме да мислим. Напоследък обаче се питам дали винаги прилагаме тази философия на практика. Обучавайки младите асасини, слагаме саби в ръцете им още щом проходят, внушаваме им ценности, предавани от поколение на поколение, извайваме децата съобразно собствените си предубеждения и предразположения и в крайна сметка ги подготвяме да убиват.

Постъпваме правилно, разбира се. Не приемай думите ми като израз на идеологически съмнения, защото по-силно от всякога вярвам, че братството се застъпва за правдата на този свят. Съмнявам се, скъпи Арбаз, в приложението на идеологията и това колебание ме държи буден нощем. Питам се дали не подвеждаме децата, като ги оформяме в калъпа на своите представи, вместо всъщност да ги учим да следват своя път. Питам се дали принципите, които отстояваме, не остават само на думи?