Сара Маас - Кулата на зората

Родът Фалик поколения наред се препитаваше с търговия, съставена от не особено изтънчени стоки, а най-обикновени сукна и подправки. Чичо й продължаваше да търгува с все същото и благодарение на множество далновидни вложения се бе превърнал в сравнително богат човек, чието семейство обитаваше красива къща в града. Безспорно израстване спрямо професията на пекар — пътя, който баща й си беше избрал, напускайки тези брегове.

— Рядко се случва нов крал да изпрати толкова знатна особа в земите ни — отбеляза накрая хаганът, и то на техния език, не на халха, езика на Южния континент. — Приемам го като знак на уважение.

Акцентът му толкова наподобяваше този на баща й, само че в тона му липсваше неговата топлина, хуморът му. Така говореше мъж, въздавал заповеди цял живот, борил се свирепо за короната си. И екзекутирал двама от братята и сестрите си, които не понесли загубата с достойнство. Що се отнасяше до тримата оцелели… единият живееше в изгнание, а другите двама се бяха врекли във вярност на брат си. Позволявайки на лечителките от Торе да ги лишат от наследство.

Каол килна глава.

— За мен е чест, Велики хагане.

Не „величество“ — това обръщение беше за крале и кралици. За мъжа пред тях не съществуваше достатъчно възвишена дума, а само титлата, носена от най-първия в рода му: Велик хаган.

— За вас — повтори умислено хаганът и тъмните му очи се плъзнаха към Несрин. — Ами спътницата ви?

Несрин едва се сдържа да не падне наново в поклон. Сега осъзнаваше, че Дориан Хавилиард бе точната противоположност на този човек. Елин Галантиус обаче… Тя се зачуди дали младата кралица нямаше повече общо с хагана, отколкото с Хавилиард. Или щеше да има, ако оцелееше достатъчно дълго. Ако се случеше да достигне до трона си.

Несрин прогони размислите си, когато Каол извърна очи към нея с видимо напрегнати рамене. Не заради въпроса, не заради обкръжението им, а просто защото напънът да вдигне поглед към могъщия крал воин… щеше да му коства много.

Несрин леко наклони глава.

— Аз съм Несрин Фалик, капитан на кралската стража на Адарлан. Постът, който лорд Уестфол заемаше, преди крал Дориан да го назначи за своя Ръка в началото на лятото.

Благодарна беше, че годините в Рифтхолд я бяха научили да не се усмихва, да не показва страх, да говори хладнокръвно, плавно… дори когато коленете й трепереха.

Тя продължи:

— Това е родината на семейството ми, Велики хагане. Антика все още притежава част от душата ми. — Несрин постави ръка върху сърцето си и мазолите й закачиха фината материя на златистопурпурната й униформа. Цветовете на империята, която множество пъти бе подлагала семейството й на гонения и нападки. — Честта, която ми оказвате да ме приемете в двореца си, е най-голямата в живота ми.

Навярно беше така.

Ако намереше време да посети роднините си в тихия, обгърнат в градини квартал „Руни“, обитаван главно от търговци като чичо й, те несъмнено щяха да го сметнат за неповторима чест.

Хаганът се поусмихна.

— Тогава ми позволете да ви приветствам в истинския ви дом, капитане.

Несрин не погледна Каол, но долови раздразнението му. Не знаеше какво точно го бе предизвикало: правото й да нарече тези земи свой дом или официалното звание, което едно време бе принадлежало на него.

Тя просто се поклони в знак на благодарност.

Хаганът пак се обърна към Каол.

— Предполагам, че идвате, за да ме привлечете във войната си.

Каол отвърна с леко рязък тон:

— Идваме по повеля на краля си. — В последната дума се четеше нотка на гордост. — За да очертаем началото на нова ера, посветена на процъфтяваща търговия и мир.

Една от дъщерите на хагана — млада жена с коси като буйни нощни потоци и очи като тъмен огън — си размени ироничен поглед с мъжа от лявата й страна, навярно с три години по-голям от нея.

Хасар и Сартак, значи. Третата и вторият по възраст сред потомците. И двамата носеха свободни панталони, бродирани туники и изящни кожени ботуши до коленете. Хасар не изпъкваше с красота, но очите й… Огънят в тях, когато надникна към по-големия си брат, я превръщаше в достатъчно забележителна.

Сартак беше командир на рукините, ездачите на могъщите руки.

Северната въздушна кавалерия на хаганския народ от дълги години обитаваше величествената планина Таван с руките си: гигантски птици с облик на орли, способни да вдигнат във въздуха цели говеда и коне. Нямаха огромните, унищожителни размери на уивърните на вещиците от клана Железни зъби, но пък бяха бързи, пъргави и хитри като лисици. Идеалните ездитни зверове за легендарните стрелци.