Сара Маас - Кулата на зората

И онзи първи владетел бе постъпил мъдро. През тристагодишната история на хаганата не беше избухнала нито една гражданска война.

Когато Несрин го прекара с количката през шпалира от слуги, които спряха между две гигантски колони и сведоха глави в галантен поклон, когато живописната, богато украсена тронна зала се разгърна пред тях с десетките си посетители, струпани около златния, блеснал под обедното слънце подиум, Каол се зачуди коя ли от петте фигури пред трона щеше да управлява империята един ден.

Единственият звук в залата бе шумоленето на дрехите на петдесетината придворни — Каол ги преброи скришом само за няколко секунди, — събрани от двете страни на бляскавия подиум, образувайки стена от коприна, плът и бижута, почти същински булевард, по който Несрин забута количката му.

Шумоленето на дрехи и трополенето на колелата. Дори скърцаха, макар че ги беше смазала тази сутрин, но няколкоседмичното плаване се беше отразило на метала. Всяко скрибуцане пронизваше ушите му, подобно на нокти, стържещи по камък.

Независимо от това държеше главата си високо вдигната. Раменете — изправени.

Несрин спря на почтително разстояние от подиума и стената от петимата хагански потомци, всичките в разцвета на силите си, мъже и жени, застанали между тях двамата и баща си.

Върховният дълг на принцовете и принцесите беше да бранят императора. Най-лесният начин да докажат предаността си, да повлияят на избора му. А петимата пред тях…

Каол придоби непроницаемо изражение и отново ги преброи. Наистина бяха само петима. Не шестима, както го беше подготвила Несрин.

Но вместо да огледа залата за липсващия хагански потомък, той се поклони дълбоко. Беше упражнявал движението множество пъти през последната седмица от морското им пътешествие, докато въздухът постепенно се стопляше, превръщайки се във все по-сух и сгорещен от слънцето. Още му бе странно да го върши в седнало положение, ала въпреки това Каол се поклони ниско, докато не впери очи в безполезните си крака, в съвършено чистите си кафяви ботуши, където се криеха безчувствените му, неподвижни стъпала.

Когато дочу шумоленето на дрехи от лявата си страна, разбра, че Несрин беше застанала до него и също се покланяше.

Останаха така, колкото траеше поемането на три глътки въздух — поне толкова време се изискваше по думите на Несрин.

Каол го използва, за да свика самообладанието си, да прогони от ума си бремето, увиснало на плещите и на двама им.

Някога умело бе запазвал непоклатимо хладнокръвие. Все пак беше служил на бащата на Дориан години наред, приемайки заповедите му с абсолютен стоицизъм. А преди това бе понасял собствения си баща, чиито думи раняваха също толкова дълбоко, колкото и юмруците му. Преданият настоящ лорд на Аниел.

Титлата „лорд“ пред името на Каол вече беше същинска подигравка. Подигравка и заблуда, която Дориан бе отказал да премахне без значение на протестите му.

Лорд Каол Уестфол, Ръка на краля.

Мразеше го. Повече от скрибуцането на колелата. Повече от тялото, което не усещаше от хълбоците си надолу, чиято неподвижност продължаваше да го изненадва дори седмици по-късно.

Той беше лорд на нищото. Лорд на клетвопрестъпниците. Лорд на лъжците.

И когато надигна торс, срещайки вирнатите в крайчетата очи на белокосия мъж върху трона, когато отпуснатата кафеникава кожа на хагана се сбърчи в лека, лукава усмивка… Каол се запита дали не бе прочел мислите му.

Несрин имаше чувството, че в нея вече съществуват две страни.

Онази, която се зовеше капитан на адарланската кралска стража, която положи клетва пред краля да уреди изцеряването на мъжа в количката до нея, както и да свика армия с помощта на мъжа в трона пред нея. Тази част от Несрин държеше главата й гордо изправена, раменете й — изопнати, ръцете й — на не дотам заплашително разстояние от изящния меч на хълбока й.

А другата част…

Другата част бе съзерцавала как високите кули, минаретата и куполите изникват на хоризонта, докато плаваха към града на боговете, как лъскавата Торе се извисява гордо над всичко… и бе преглъщала сълзите си. Същата тази част още от пристанището бе доловила аромата на печени червени чушки, свежия дъх на джинджифил и примамливата сладост на кимиона, осъзнавайки до мозъка на костите си, че е у дома. Както и че, макар да беше отдала живота си в служба на Адарлан, на тамошното си семейство, мястото, където някога бе живял баща й, където дори родената й в Адарлан майка се бе усещала по-спокойна… Тук бе нейният народ.