Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Да вземем филма на Бергман „Фани и Александър“. Мъртвите просто идваха и разговаряха с живите. А нима и във „Викове и шепот“ мъртвите не се надигаха и не проговаряха? Имаше и някои комедии, смятани за по-леки филми, в които това се случваше още по-често. Да вземем например „Жената в бяло“, с онова малко мъртво момиченце, което се появява в стаята на малкото момче, и в „Джулия“ с Миа Фароу, където едно мъртво дете я преследваше из цял Лондон.

— Майкъл, сигурно си се натряскал.

— Но това не е само във филмите на ужасите, не разбираш ли? Това се случва в цялото ни изкуство. Вземи например книгата „Белият хотел“, всички сте я чели. Е, героинята умира и минава в задгробния живот. Казвам ви, нещо ще се случи. Бариерите се рушат, аз самият говорих с мъртвите и се върнах, и на някакво подсъзнателно ниво всички ние знаем, че бариерите се рушат.

— Не искам да говоря за това. — Наистина се беше натряскал, трябваше да признае, и възнамеряваше да си остане така. Харесваше му. Вдигна телефона да поръча още една каса бира. Нямаше нужда леля Вив да излиза за каквото и да било. А и си имаше скътан „Гленливит“. И още „Джак Даниълс“. О, можеше да остане натряскан, докато умре. Нямаше проблем.

Окончателно закри фирмата по телефона. Когато се бе опитал да работи, хората му съвсем откровено му бяха казали да си ходи у дома. Не искаха да имат нищо общо с постоянното му бърборене. Той скачаше от тема на тема. И после онзи репортер, който го караше да демонстрира силата си за жената от Сомона Каунти. Пък и още нещо го разяждаше, нещо, което вече не можеше да признае на никого: получаваше смътни емоционални впечатления от хората, без значение дали ги докосваше, или не.

Беше нещо като неконтролируема телепатия, може би и никакви ръкавици нямаше да помогнат тук. Не получаваше точно информация, а просто силни впечатления за нещата, които харесваха, които не харесваха, за истините и притворството им. Понякога бе толкова запленен от това, че само гледаше как се мърдат устните им. Изобщо не чуваше какво казват.

Тази интензивна интимност, ако можеше да я нарече така, го побъркваше до дъното на душата му.

Той изостави договорите, като запрати всичко по дяволите само за един следобед, но се постара всичките му хора да имат работа и после затвори своя малък магазин в Кастро, в който се продаваха антични викториански декорации за къщи.

Нямаше нищо против да си седи у дома, да лежи на дръпнати завеси и да пие. Леля Вив пееше в кухнята, докато му приготвяше храната, която той не искаше да яде. От време на време се опитваше да чете по малко от „Дейвид Копърфийлд“, за да избяга от собственото си съзнание. През всички най-тежки моменти от живота си се беше оттеглял в някое отдалечено ъгълче на света и четеше „Дейвид Копърфийлд“. Тя беше по-лесна и по-лека от „Големите надежди“, най-любимата му книга. Но единствената причина, поради която успяваше да следи текста, бе, че го познаваше почти до болка.

Тереза отиде на гости на брат си в Южна Калифорния.

Лъжеше, той разбра това, макар да не бе докосвал слушалката на телефона, чу гласа й на секретаря.

Добре. Довиждане тогава.

Когато старата му приятелка Елизабет се обади от Ню Йорк, той говори с нея буквално до припадък. На следващата утрин тя му каза, че има нужда от психиатрична помощ. Дори заплаши, че ще зареже всичко и ще долети, ако не се съгласи да иде на лекар. Той се съгласи. Но лъжеше.

Не искаше да го признава пред никого. Не искаше да описва новата интензивност на усещанията. И със сигурност не искаше да говори за ръцете си. Искаше единствено да говори за виденията, а никой не желаеше да слуша за тях, никой не желаеше да слуша за завесата, която отделя живите от мъртвите.

След като леля Вив си легна, той експериментира мъничко с психичната си сила. Можеше да разбере доста неща от всеки предмет, стига да си позволеше да го вземе бавно в ръце, а ако се опиташе да задава въпроси — да насочва силата си — получаваше дори повече. Но не харесваше усещането, не харесваше всички тези нахлуващи в главата му видения. И ако имаше причина да бъде дарен с подобна чувствителност, тя бе забравена заедно с видението и усещането за някаква цел, върнала го към живота.

Стейси му донесе книги за хора, върнали се от смъртта. Доктор Морис му бе казал в болницата за няколко изследвания — класически проучвания за „близки до смъртта преживявания“ от Мууди, Роулингс, Сабом и Ринг. И като се бореше със замайването от алкохола, с превъзбудата си, с явната си невъзможност да се концентрира изобщо, той се насилваше да чете тези книги.