Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Години по-късно в Сан Франциско той бе дал на своята строителна компания точно това име: „Големите надежди“.

Обичаше да потъва в „Големите надежди“ или „Дейвид Копърфийлд“ в училищната библиотека, където другите момчета се замеряха с топчета, ръгаха го и го заплашваха, че ще го набият, ако не спре да се държи „идиотски“ — определение от Айриш Ченъл, с което окачествяваха някой, който не проявява добрия вкус да бъде жесток, брутален и да презира всичко, което не подлежи на незабавна дефиниция.

Но никой никога не наби Майкъл. От баща си бе наследил достатъчно здравословна злоба, за да може да накаже всеки, който дори се опита. Още като дете той беше едър и необикновено силен — човешко същество, за което всяка физическа дейност, дори и от насилствен характер, бе съвсем естествена. Определено обичаше да се бие. И децата бързо се научиха да не го закачат, а той се научи да прикрива достатъчно добре душата си, така че те му прощаваха спорадичните залитания и като цяло го харесваха.

А разходките, онези разходки, които никой друг на неговата възраст не предприемаше? Дори приятелките му по-късно така и не ги разбраха. Рита Мей Дуайър даже му се присмя. Мари Луиз каза, че е откачен. „Какво искаш да кажеш с това «просто се разхождах»?“ Още от най-ранните си години той обичаше да се разхожда, да прекосява Мегазин стрийт — голямата отличителна линия между тесните, огрени от слънцето улички, където бе роден, и огромните тихи улици на Гардън Дистрикт.

В Гардън Дистрикт бяха най-старите имения в града, дремещи зад огромните дъбове и обширни градини. Там той крачеше в тишина по тухлените тротоари, пъхнал ръце в джобовете, и понякога си подсвиркваше. Мислеше си, че някой ден ще има голяма къща тук. Щеше да има къща с бели колони отпред и алеи с каменна настилка. Щеше да има огромно пиано, като онези, които успяваше да мерне през високите до тавана прозорци. Щеше да има дантелени завеси и полилеи. И щеше да чете Дикенс по цял ден в някоя хладна библиотека, където книгите стигат чак до тавана и кървавочервените азалии дремят отвъд перилата на верандата.

Чувстваше се като герой на Дикенс, като младия Пип, който зърва за миг онова, което би трябвало да притежава, и в същото време е толкова далече от него.

Но в тази си любов към разходките той не бе напълно сам, защото майка му също обичаше да се разхожда и вероятно това бе една от най-значимите склонности, които бе съумяла да му предаде.

И тя като него разбираше и обичаше къщите. И когато той беше още съвсем малък, го водеше в тихото светилище на старите домове, посочваше му любимите си места и огромните гладки морави, често наполовина скрити от храстите на камелията. Бе го научила да се вслушва в писъците на птиците в короните на дъбовете, в музиката на скритите фонтани.

Имаше една мрачна къща, която тя обичаше най-силно и която той никога нямаше да забрави — дълга мрачна многоетажна градска къща, от чиито странични веранди преливаше огромна бугенвилия. И често, когато минаваше покрай нея, Майкъл виждаше някакъв странен и самотен мъж да стои сред високите неподдържани храсти, далече в дъното на запуснатата градина. Изглеждаше някак изгубен в преплетената избуяла зеленина, дотолкова потънал в сенките на растенията, че друг минувач може би нямаше да го забележи.

Всъщност Майкъл и майка му играеха нещо като игра, свързана с този мъж. Тя винаги казваше, че не може да го види.

— Но той е там, мамо — настояваше Майкъл.

А тя казваше:

— Добре, Майкъл, кажи ми как изглежда.

— Има кестенява коса и кафяви очи. Много е изтупан, сякаш отива на парти. Но той ни гледа, мамо, и не мисля, че е редно да стоим тук и да го зяпаме.

— Майкъл, там няма никакъв мъж — казваше майка му.

— Мамо, престани да ме дразниш!

Но имаше един случай, в който тя наистина бе видяла този мъж и никак не го беше харесала. Не стана при къщата. Не беше в запуснатата градина.

Беше по Коледа, Майкъл бе още много малък.

Голямата ясла вече бе сложена до олтара в „Свети Алфонс“ и бебето Исус лежеше в нея. Майкъл и майка му бяха отишли да коленичат пред перилата на олтара. Колко красиви бяха статуите на Мария и Йосиф в естествен размер; и самият малък Исус, който се усмихваше и протягаше пухкавите си ръчички. Като че навсякъде искряха ярки светлини и сладостно, меко потрепваха свещите. Църквата бе пълна с шум от провлачване на крака и с приглушен шепот.

Вероятно това бе първата Коледа, която Майкъл можеше да си спомни. Но какъвто и да бе случаят, онзи мъж бе там, горе, в сенките на олтара. Взираше се тихо и когато видя Майкъл, му се усмихна леко, както винаги. Ръцете му бяха притиснати една към друга. Носеше костюм. Лицето му изглеждаше много спокойно. Въобще изглеждаше досущ както в градината на Първа улица.