Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Когато за първи път сложи кожените ръкавици, се появиха няколко мимолетни образа. И после той потри бавно ръце една в друга и всичко се разми, образите се насложиха един върху друг, докато вече не можеше да различи нищо, и множеството имена, които се въртяха из главата му, се сляха в шум, а после изчезнаха.

Посегна бавно към ножа на подноса. Видя нещо, но съвсем смътно, тихо, което после изчезна. Вдигна чашата и пи мляко. Само някакво потрепване. Слава богу! Ръкавиците вършеха работа. Номерът бе просто да върши всичко много бързо.

Само да можеше да се махне оттук! Но те не го пускаха.

— Не искам мозъчно сканиране — каза той. — Мозъкът ми си е наред. Ръцете ме подлудяват.

Но те се опитваха да помогнат — доктор Морис, главният лекар и приятелите му, и леля Вивиан, която стоеше до леглото му с часове. По негова молба доктор Морис се бе свързал с човека от линейката и с бреговата охрана, с хората от спешна помощ и с жената от яхтата, жената, която го бе съживила — с всички, които можеха да си спомнят дали е казал нещо важно. В края на краищата дори една-единствена думичка можеше да отключи паметта му.

Но думи нямаше. Майкъл бе измърморил нещо, когато отворил очи, каза жената, но тя не успяла да разбере каква точно е думата. Започвала с „Л“, нещо като име, може би. Но това било всичко. После хората от бреговата охрана го отнесли. В линейката той започнал да буйства и трябвало да го успокоят.

И все пак му се искаше да може да поговори с тези хора, особено с жената, която го бе върнала обратно. Бе казал това на журналистите.

Джими и Стейси оставаха с него до късно всяка нощ. Леля Вив идваше всяка сутрин. Накрая дойде и Тереза, боязлива, изплашена. Не можела да стои до болни хора.

Той се засмя. Ти си си точно за Калифорния, рече си той. Представи си как казва нещо такова. И тогава направи нещо импулсивно. Свали ръкавиците и сграбчи ръката й.

Уплашена, не те харесвам, ти си център на внимание, искам да се разкарам от всичко това, не ти вярвам, че си се удавил, това е нелепо, искам да се махна оттук, аз, трябваше да ми се обадиш.

— Отивай си, скъпа — каза той.

Веднъж, през тихите часове, една от сестрите пъхна сребърна писалка в ръката му. Той бе дълбоко заспал. Ръкавиците бяха на масата.

— Кажи ми името й — рече тя.

— Не виждам името й, виждам бюро.

— Опитай се.

— Красиво махагоново дърво със зелена настолна попивателна.

— А жената, която използва писалката?

— Алисън.

— Да. Къде е тя?

— Не зная.

— Опитай отново.

— Казах ти, че не зная. Тя ти я даде и ти я сложи в чантичката си тази сутрин. Това са просто образи. Не знам къде е. Ти си в кафене и пишеш на една салфетка с писалката. Мислиш си, че трябва да ми я покажеш.

— Тя е мъртва, нали?

— Не зная, казах ти. Не виждам. Алисън, само това виждам. Тя пише списък за покупки с писалката, за бога, искаш ли да ти кажа какво пише в него?

— Трябва да виждаш и още нещо.

— Да, ама не виждам! — Сложи си ръкавиците. Вече нищо нямаше да го накара да ги свали.

Следващите три седмици бяха същинска агония. Двама от бреговата охрана му се обадиха, както и един от шофьорите на линейката, но не можаха да му кажат нищо, което да му помогне. А жената от яхтата, която го бе спасила, не искаше да се набърква. Доктор Морис й бе обещал, че няма да я замесва. Междувременно бреговата охрана бе признала пред пресата, че не са успели да запишат името на кораба или регистрацията му. Един от вестниците го наричаше „океански круизър“. Може би сега беше на другия край на света.

Майкъл вече бе осъзнал, че е разказал историята си на твърде много хора. Всяко списание в страната искаше да го интервюира. Не можеше да излезе, без някой репортер да изскочи на пътя му или пък някой напълно непознат да напъха портфейл или снимка в ръката му. Телефонът също не спираше да звъни. Пощата пред вратата му се трупаше и макар че събра куфара си, той все не можеше да се принуди да тръгне. Вместо това пиеше леденостудена бира по цял ден, а после, когато бирата вече не действаше — бърбън.

Приятелите му се опитаха да му останат верни. Разговаряха на смени с него, опитваха се да го успокоят, опитваха се да го накарат да остави пиенето, но не успяваха. Стейси дори му четеше, защото той не можеше сам. Беше изтощил всички и го съзнаваше.

Истината беше, че в ума му бе същинско гъмжило. Опитваше се да различи нещата. Ако не можеше да си спомни, поне можеше да разбере всичко това, това разтърсващо, ужасно нещо. Но той знаеше, че броди отново и отново около „живота и смъртта“, „около случилото се там отвъд“, около начина, по който бариерите между живота и смъртта се разтрошаваха в нашето популярно и сериозно изкуство. Нима никой не забелязваше това? Филми и романи отново и отново повтаряха какво се случва. Просто трябва да се вгледаш и ще го видиш. Защо не бе разбрал досега, че подобно нещо се случва.