Энн Райс - Вещиците - Полунощ

— Чуйте ме — каза. — Опитвам се.

В края на краищата знаеше за какво е всичко това, докосването, знаеше, че се е удавил и те искат да разберат дали не е получил някакво мозъчно увреждане.

— Но не бива да се притеснявате. Аз съм добре. Съвсем добре. Трябва да се махна оттук, да си събирам багажа. Трябва веднага да си ида у дома…

Резервации за самолета, затваряне на фирмата… Входът, обещанието, целта му, съдбоносната му цел…

Но каква бе тя? Защо трябваше да се върне у дома? И тогава дойде нов порой от образи — сестри чистеха тази стая, някой бършеше хромираната преграда на леглото му преди няколко часа, докато той спеше. Спрете. Трябваше да се върне отново към целта, към целта…

И тогава осъзна. Не можеше да си спомни каква е целта! Не можеше да си спомни какво бе видял, докато бе мъртъв! Не си спомняше нищо — хората, местата, какво му бяха казали — нищо. Не, това не можеше да бъде. Та нали беше така чудовищно ясно. И те разчитаха на него. Бяха казали: „Майкъл, знаеш, че не си длъжен да се връщаш, можеш да откажеш“. Но той бе казал, че ще го направи, че ще… какво? То щеше да се върне, като мимолетен проблясък, като сън, който си забравил, но по-късно си припомняш напълно!

Седна в леглото, като извади една от иглите, забучени в ръката му, и помоли за лист и химикалка.

— Трябва да лежиш.

— Не сега. Трябва да запиша нещо. — Но нямаше какво да запише! Помнеше как стои на скалата и мисли за онова отдавна отминало лято във Флорида, за топлите води… И после мократа, студена болка, когато лежеше на носилката.

Всичко си бе отишло.

Трябваше да затвори очи, да се опита да игнорира странната топлина в ръцете си и сестрата, която го буташе към възглавниците. Някой молеше Джими да излезе от стаята. Джими не искаше да го прави. Но защо виждаше всички тези странни несвързани неща — отново мимолетните образи на санитари, на съпруга на сестрата и тези имена, защо знаеше всички тези имена?

— Не ме докосвайте — рече той. Преживяването отвъд, отвъд океана, само то имаше значение!

Внезапно посегна към химикалката.

— Ако се поуспокоите…

Да, нов образ, когато докосна химикалката — сестрата я вадеше от чекмеджето на бюрото в коридора. И хартията — образ на мъж, който прибира бележника в метално шкафче.

А масичката до леглото? Образ на жената, която я бе почистила последно, с парцал, минаваща от стая в стая, с парцал, пълен с микроби. И някакъв проблясък за мъж с радио. Някой правеше нещо с радио.

А леглото? Последният пациент в него — госпожа Она Патрик, умряла в единайсет преди обед вчера, преди той дори да реши да иде на брега на океана. Не. Изключете това! Пред очите му за миг се появи тялото й в болничната морга. „Не мога да издържам!“

— Какво има, Майкъл? — попита доктор Морис. — Кажи ми. — Джими спореше с някого в коридора. Чуваше и гласа на Стейси. Стейси и Джими бяха най-добрите му приятели.

Трепереше.

— Да, разбира се — прошепна той на лекаря. — Ще ви кажа. Само ако не ме докосвате.

В отчаянието си той сложи ръце на главата си и прокара пръсти през собствената си коса и… милостиво не почувства нищо. Отново потъна в сън, като си мислеше — ето, то ще се появи отново, тя ще бъде там и аз ще разбера. Но още докато се унасяше, осъзна, че всъщност не знае коя е тя.

Трябваше да си иде у дома, да, у дома — след всичките тези години, тези дълги години, в които домът се бе превърнал в някаква фантазия…

— Трябва да се върна там, където съм роден — прошепна. Беше му толкова трудно да говори. Така му се спеше. — Ако ми дадете още някакви лекарства, ще ви убия, кълна се.

На следващия ден приятелят му Джими му донесе кожените ръкавици. Майкъл не смяташе, че ще помогнат, но си струваше да опита. Беше изпаднал в толкова силна възбуда, че бе на ръба на лудостта.

Когато репортерите се обадиха по телефона в болничната му стая, той им избълва всичко за „случващото се“. А когато те си пробиха път и до стаята му, той говореше отново и отново, разказваше до безкрайност и все повтаряше: „Не мога да си спомня!“. Дадоха му да докосне разни неща и той им каза какво вижда. „Но това не значи нищо.“

Камерите работеха, а безбройните им механизми издаваха електронните си звуци. Болничният персонал разпъждаше репортерите. Майкъл се страхуваше да докосва дори вилицата или ножа. Не искаше да яде. Служители от цялата болница непрестанно идваха и бутаха разни предмети в ръцете му.

Когато бе под душа, докосна стената. И видя отново жената, мъртвата жена. Тя е била в тази стая три седмици. „Не искам да си взимам душ — каза тя. — Болна съм, не разбираш ли?“ Снаха й я караше да стои там. Трябваше да се махне от кабинката. Падна изтощен на леглото и пъхна ръце под възглавницата.