Патрик Ротфусс - Името на вятъра

Баст кимна енергично.

— Точно така. Затова дойдох да говоря с теб. Защото знам най-добре. Трябва да не му позволяваш да се съсредоточава върху мрачните неща. Ако ли не… — Баст сви рамене и повтори движението с въображаемото намачкване и изхвърляне на лист хартия.

— Но аз записвам историята на живота му. Истинската история — Летописеца безпомощно махна с ръка. — Без мрачните части тя ще е просто някаква глупава п… — Летописеца млъкна насред думата и нервно извърна поглед встрани.

Баст се ухили като дете, което беше хванало свещеник да ругае.

— Хайде — подкани го той, а погледът му беше доволен, твърд и ужасяващ. — Кажи го.

— Като някаква глупава приказна история — довърши с изтънял глас Летописеца и лицето му пребледня като платно.

— Не знаеш нищо за Фае — широко се усмихна Баст, — ако си мислиш, че нашите истории нямат своите мрачни страни. Но като оставим всичко това настрани, тази история е приказна, защото ти я записваш заради мен. — Летописеца преглътна мъчително и като че ли успя да възвърне част от самочувствието си, а Баст продължи: — Това, което имам предвид, е, че той разказва истинска история, а истинските истории имат своите неприятни части. Очаквам в неговия разказ тези части да са повече, отколкото е обичайно. Те ще са неприятни, заплетени и… Знам, че не би могъл да го накараш да ги пропусне, но можеш да го подтикнеш да не им отделя много време. Можеш да му помогнеш да се спре по-подробно на хубавите неща — приключенията му, жените, битките, пътуванията му и неговата музика… — Баст внезапно спря. — Е… може би не музиката му. Не го питай за това или защо вече не прави магии.

— Защо не? Музиката му изглежда… — намръщи се Летописеца.

Изражението на Баст беше мрачно.

— Просто не го прави — твърдо настоя той. — Тези теми не са особено плодоносни. Преди малко те спрях — той многозначително потупа Летописеца по рамото, — защото се канеше да го попиташ какво се е случило с неговата симпатия. Тогава нямаше представа. Сега вече знаеш. Съсредоточи се върху героичните му постъпки и неговата интелигентност. — Той размаха ръце. — Такива неща.

— Не е моя работа да го насочвам в една или друга посока — твърдоглаво рече Летописеца. — Аз само записвам. Тук съм само за историята. В края на краищата тя е важната.

— Пикая на твоята история — рязко каза Баст. — Ще направиш каквото ти казвам, иначе ще те счупя като клечка.

Летописеца замръзна.

— Значи искаш да кажеш, че работя за теб, така ли?

— Казвам, че ми принадлежиш. — Лицето на Баст беше убийствено сериозно. — До мозъка на костите си. Докарах те тук, за да послужиш на моите цели. Яде на масата ми и ти спасих живота. — Той посочи голите гърди на Летописеца. Притежавам те по цели три начина. Това те прави изцяло мой. Инструмент на моите желания. Ще правиш каквото ти кажа.

Летописеца леко вирна брадичка и изражението на лицето му се втвърди.

— Ще направя онова, което сметна за необходимо — каза той и бавно вдигна ръка към метала, който лежеше на голите му гърди.

Очите на Баст проблеснаха.

— Мислиш, че си играя на някаква игра ли? — попита той с невярващо изражение на лицето. — Мислиш си, че желязото ще ти осигури безопасност?

Баст се наведе напред, плесна ръката на Летописеца встрани и сграбчи кръга от тъмен метал, преди писарят да успее да помръдне. Ръката на Баст незабавно се стегна и той стисна очи с гримаса на болка. Когато ги отвори отново, те бяха твърдо сини, с цвета на дълбока вода или притъмняло небе.

Баст се наведе още по-напред и доближи лицето си до това на Летописеца.

Писарят се паникьоса и се опита да се измъкне странично от леглото, но Баст бързо го сграбчи за рамото.

— Чуй думите ми, човеко — изсъска той. — Не ме бъркай с маската, която нося. Виждаш светлината, която се отразява върху повърхността на водата, и забравяш за студения мрак в дълбините й. — Сухожилията на ръката на Баст изскърцаха, когато той стегна хватката си около железния кръг. — Чуй ме. Ти не можеш да ме нараниш. Не можеш да избягаш или да се скриеш. Не ме предизвиквай. — Докато говореше, очите на Баст ставаха все по-светли, докато накрая станаха ясносини като прозрачното обедно небе. — Кълна се във всичката сол в тялото ми, че ако се противопоставиш на желанието ми, остатъкът от краткия ти смъртен живот ще се превърне в низ от страдания. Кълна се в камъка, дъба и бряста — ще превърна живота ти в своя игра. Ще те следвам, без да виждаш, и ще гася всяка искра на радост, която откриеш. Никога няма да познаеш докосването на жена, няма да имаш нито миг почивка, нито миг на душевно спокойствие — сега очите на Баст бяха синкавобели като светкавица, а гласът му — напрегнат и ожесточен. — И се заклевам в нощното небе и вечно подвижната луна — ако доведеш господаря ми до отчаяние, ще те изкормя и ще играя с вътрешностите ти, както някое малко дете си играе в локва от кал. Ще използвам червата ти за струни и ще те накарам да свириш на тях, докато аз танцувам.