Патрик Ротфусс - Името на вятъра

— Почти петнайсет години — отвърна Фела. — Вероятно е щяло да продължава и до днес, ако писарите на магистър Толем накрая не успели да откраднат регистрите на Ларкин и да ги изгорят. Привържениците на Ларкин нямало как да продължат след това.

— И поуката на историята е, че страстите на хората се развихрят около книгите, така ли? — леко я подкачих аз. — И оттам идва необходимостта да се проверяват местата за четене?

— Поуката от историята е, че тук е истинска бъркотия — изплези ми се в отговор Фела. — Ние наистина сме изгубили почти двеста книги, когато Толем изгорил регистрите на Ларкин. Те са били единствените архиви, в които тези книги са можели да бъдат открити. След това, пет години по-късно, Толем умрял. Познай какво се случило тогава?

— Появил се нов магистър на Архива, който искал да започне на чисто?

— Всичко това прилича на една безкрайна поредица от недостроени къщи — каза тя ядосано. — Със старата система книгите лесно могат да бъдат открити и по този начин те изграждат новата система. Този, който работи върху новака къща, продължава да използва материал от построеното преди него. Части от старите системи продължават да стоят, разхвърляни тук и там. Ние все още намираме торби с книги, които писарите са скрили едни от други преди години.

Стигнахме до едно стълбище и Фела се обърна да ме погледне.

— Това е болезнена тема за всеки писар, който остане да работи в Архива повече от два дни — обясни тя. — Хората, които отиват долу в „Томове“, се оплакват, че е нужен повече от час, за да им донесат онова, което искат. Те не осъзнават, че нещата не са толкова прости, като да отидеш до рафта с „история на Амир“ и да издърпаш нужната ти книга.

Тя се обърна и заслиза надолу по стълбите. Последвах я мълчаливо, обмисляйки тази нова гледна точка.

След това за мен есенният семестър се превърна в едно спокойно и приятно ежедневие. Фела постепенно ме запознаваше с вътрешната структура на Архива и аз прекарвах всичкото свободно време, което можех да отделя, в потайни обиколки из него, като се опитвах да изровя отговорите на хилядите си въпроси.

Елодин ме подлагаше на нещо, което с известни уговорки можеше да се нарече обучение, но като че ли в по-голямата част от времето той повече се стараеше да ме обърква, отколкото наистина да ми разкрие някои неща по темата за даването на имена. Напредъкът ми беше толкова несъществен, че понякога се чудех дали въобще има такъв.

Времето, в което не изучавах Архива, прекарвах в ходене до Имре, изправен храбро срещу дошлия вече зимен вятър, макар и да не знаех името му. „Еолиан“ си оставаше най-доброто място, в което бих могъл да открия Дена, и с влошаването на времето тя идваше там все по-често. До падането на първия сняг обикновено я намирах там веднъж на всеки три посещения.

За съжаление рядко успявах да съм насаме с нея, тъй като в повечето случаи с нея имаше някой. Както беше споменал Деох, тя беше от жените, които не остават дълго сами.

Въпреки това продължавах да ходя там. Защо ли? Защото, когато ме видеше тя се озаряваше от някаква вътрешна светлина, която за миг я караше да сияе.

Тя веднага се изправяше, дотичваше при мен и хващаше ръката ми. След това с усмивка ме отвеждаше до масата си, за да ме представи на най-новия си приятел.

С времето започнах да познавам повечето от тях. Нито един не беше достатъчно добър за нея, затова ги презирах и мразех. На свой ред те също ме мразеха и се страхуваха от мен.

Но се държахме любезно помежду си. Винаги бяхме учтиви. Беше един вид игра. Канеха ме да седна, а аз ги черпех с напитка. Тримата седяхме и разговаряхме и очите на мъжа постепенно ставаха все по-мрачни, докато виждаше как тя ми се усмихва. Стискаше устни, когато чуваше как шегите ми, историите, които разказвах, и песните, които пеех, я карат да се смее…

Те винаги реагираха по един и същи начин, като с дребни жестове се опитваха да покажат, че тя е тяхна собственост. Държаха ръката й, целуваха я, уж небрежно я докосваха по рамото.

Вкопчваха се в нея с отчаяна решимост. Някои от тях просто негодуваха срещу моето присъствие, защото гледаха на мен като на съперник. Но дълбоко в очите на други от тях от самото начало беше скрито тревожно разбиране. Те знаеха, че тя ще си тръгне, но не знаеха защо. Затова се вкопчваха в нея като корабокрушенци, които се притискаха към скалите, макар че вълните щяха да ги удрят до смърт в тях. Почти ми беше жал за тях. Почти.