Патрик Ротфусс - Името на вятъра

Те ме мразеха и истината за това проблясваше в очите им, когато Дена гледаше някъде встрани. Предлагах да почерпя по още една напитка, но мъжът не се съгласяваше, тогава аз любезно приемах, благодарях му и се усмихвах.

Познавам я по-отдавна — казваше усмивката ми. — Вярно е, че си бил в прегръдките й, усетил си вкуса на устните й, почувствал си топлината й и това е нещо, което аз никога не съм изпитал. Но има една част от нея, която винаги ще бъде само моя. Ти не би могъл да я докоснеш, колкото и силно да се опитваш. И след като тя те напусне, аз все още ще съм тук и ще я карам да се засмива. Моята светлина блести в нея. Аз все още ще бъда тук дълго след като тя е забравила името ти.

Не бяха един и двама. Тя минаваше през тях като перо през влажна хартия. Напускаше ги, разочарована. Или пък обезсърчени, те я изоставяха, натъжена и с разбито сърце, но никога — обляна в сълзи.

Веднъж или два пъти имаше сълзи, но те не бяха за мъжете, които беше изгубила, или за онези, които бе напуснала. Те бяха тихи сълзи за нея самата, защото нещо в нея беше силно наранено. Не знаех какво беше то и не се осмелявах да я попитам. Вместо това просто казвах каквото можех, за да премахна болката й и да я накарам да затвори очи и да забрави за света.

Понякога говорех с Уилем и Симон за Дена. Като мои истински приятели те ми даваха разумни съвети и същевременно истински ми съчувстваха.

Ценях съчувствието им, но съветите бяха напълно безполезни. Те ме караха да й кажа истината, да й разкрия сърцето си. Да я преследвам. Да пиша стихове за нея. Да й изпращам рози.

Рози. Те не я познаваха. Въпреки че ги мразех, мъжете на Дена ме научиха на нещо, което вероятно иначе никога нямаше да разбера.

— Онова, което не разбираш — обяснявах аз един следобед на Симон, докато седяхме под стълба за наказания, — е, че мъжете винаги си падат по Дена. Знаеш ли какво й причинява това? Колко е уморително? Аз съм един от малкото й приятели. Не искам да подлагам това на риск. Няма да се хвърля в краката й. Тя не иска това. Няма да съм един от стотиците ухажори с кравешки поглед, които вървят след нея като влюбени овце.

— Просто не разбирам какво толкова намираш в нея — внимателно рече Сим. — Знам, че е очарователна, пленителна и така нататък. Но ми изглежда и доста — той се поколеба — жестока.

— Такава е — кимнах аз.

Симон дълго ме гледа очаквателно и накрая попита:

— Какво? Няма ли да я защитиш?

— Не. „Жестока“ я описва добре. Но мисля, че казваш „жестока“, но мислиш за нещо друго. Дена не е лоша, злонамерена или злобна. Тя просто е жестока.

Сим дълго мълча, преди да отговори:

— Мисля, че тя може и да е някои от тези други неща, които спомена, и освен това да е жестока.

Добрият, честен и благороден Сим. Никога не можеше да се насили да каже лоши неща за някой друг — само загатваше за тях. Дори и това не му беше лесно.

— Говорих със Совой. — Той вдигна поглед към мен. — Все още не може да преодолее раздялата с нея. Знаеш ли, той наистина я обичаше. Държеше се с нея като с принцеса. Би направил всичко за нея. Но въпреки това тя го изостави без всякакво обяснение.

— В Дена има нещо диво — обясних аз. — Тя е като кошута или като лятна буря. Ако някоя буря събори къщата ти, не казваш тя е била зла. Казваш, че е била жестока. Следвала е природата си и за съжаление някой е пострадал. Същото е вярно и за Дена.

— Какво е кошута?

— Сърна.

— Мислех, че е елен.

— Кошутата е женската на елена. Дива сърна. Знаеш ли каква е ползата да гониш някое диво създание? Никаква. Гонитбата се обръща срещу теб. Подплашва кошутата. Всичко, което можеш да сториш, е да стоиш тихо на мястото си и да се надяваш, че с времето кошутата сама ще дойде при теб.

Сим кимна, но можех да видя, че не разбира наистина онова, което бях казал.

— Знаеш ли, че някога са наричали това място Залата на въпросите? — попитах аз, като многозначително смених темата. — Студентите са писали въпроси на листчета хартия и са оставяли вятърът да ги носи наоколо. В зависимост от начина, по който листчето напускало площада, получавали различни отговори. — Посочих пролуките между сивите сгради, които Елодин ми беше показал. — Да. Не. Може би. Другаде. Скоро.

Камбаната удари и Симон въздъхна, усещайки, че е безсмислено да се опитва да продължава повече разговора.

— Тази вечер ще играем ли на ъгли?

Кимнах. След като той си тръгна, бръкнах в плаща си и извадих бележката, която Дена беше оставила на прозореца ми. Отново бавно я прочетох. След това внимателно откъснах долния край на листчето, където тя се беше подписала.