Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

— Върнахме му го тъпкано — ухили се брадатият и разтърка кокалчетата си с палец. — Утре ще пикае кръв.

— Значи в крайна сметка всичко е наред — философски заключи русият и се олюля нестабилно, докато прекалено театрално размахваше своята бутилка. — Ти си ожули кокалчетата. Аз имам чудесна напитка. И всички заедно направихме добри нари. Всички са доволни. Всички са получили това, което най-много са искали.

— Аз не получих каквото исках — каза Баст с равен глас.

— Още не — рече брадатият войник, бръкна в джоба си и извади кесия, която тежко иззвъня, когато той я подхвърли в дланта си. — Я седни да се посгрееш и ще разделим това.

Помощникът погледна към осветения кръг около огъня, но не понечи да седне. След това започна да напява, като посочваше произволно към разни неща — близкия камък, дънер, брадвичка…

Накрая той посочи към огъня. Пристъпи по-близо, наведе се ниско и издърпа един клон, който беше по-дълъг от ръката му. Краят му се бе превърнал в грозд от нажежени въглени.

— Я гледай, ти май си по-пиян от мене — избухна в смях брадатият. — Нямах това предвид, когато казах да се посгрееш.

Русият войник се преви от смях.

Баст сведе поглед към двамата мъже. Миг по-късно той също се разсмя. Звукът беше ужасен, назъбен и нерадостен. Това не беше човешки смях.

— Ей! — остро го прекъсна брадатият с изражение, което вече не беше весело. — Какво ти става?

Отново започна да вали. Един порив на вятъра обсипа лицето на помощника с тежки капки. Последва нов порив, който накара върха на клона да заблести в яркооранжево.

Нажеженият въглен обрисува искряща дъга във въздуха, докато Баст започна да го насочва ту към единия, ту към другия мъж, като напяваше:

Помощникът спря с пламтящия клон, насочен към брадатия мъж. Зъбите му изглеждаха червени на светлината на огъня. На лицето му нямаше и помен от усмивка.

Отново беше нощ. Странноприемница „Пътният камък“ беше потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Най-познатият елемент в нея беше просторното, отекващо спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако дъждът беше постоянен, капките щяха да трополят по покрива, да се стичат по стрехите и бавно да отмиват тишината към морето. Ако в леглата на странноприемницата имаше любовници, те щяха да въздишат и да стенат и така да накарат тишината да се засрами и да си тръгне. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вън от „Пътният камък“ през дърветата се разнасяше шумът от далечна веселба — звук от цигулка, гласове, тропот на обувки и пляскане с ръце. Но този шум беше тънък като косъм и смяната на посоката на вятъра го прекъсна. Остана само шумоленето на листата и нещо, което донякъде наподобяваше далечен крясък на бухал. Те също заглъхнаха и след тях остана само втората тишина, която чакаше като дъх, който беше поет и задържан безкрайно дълго.

Третият вид тишина беше трудно доловима. След час вслушване евентуално би я усетил в хладния метал на дузината ключалки, които бяха здраво заключени, за да държат нощта надалеч. Тя се таеше в грубите глинени кани със сайдер и кънтящите празнини в общото помещение, където някога имаше маси и столове. Беше в тъпата болка от синините, които осейваха едно тяло. Беше също и в ръцете на мъжа, чието беше тялото и който сковано се надигна от леглото, стиснал зъби заради болката.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се движеше с ловката увереност на крадец в нощта. Слезе по стълбите в общата стая. Там, зад здраво залостените прозорци, вдигна ръце като танцьор, измести тежестта си и бавно направи една-единствена съвършена стъпка.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това беше мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.

Наука, занимаваща се с определяне на характера и личността на човека в зависимост от особеностите на външния вид и особено на лицето му. — Бел.прев.

На английски „anchors“, оттук и объркването на момчето с „Anker’s“ — странноприемницата на Анкер. — Бел.прев.