Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

Летописеца замахна и го зашлеви повторно. Ако не друго, то поне звукът беше по-силен от преди.

Баст отново оголи зъби, после спря. Очите му стрелнаха писаря, сетне се отместиха встрани.

— Ктаех знае, че се страхуваш от него — продължи Летописеца. — Знае, че аз ще използвам това срещу теб. Продължава да те манипулира. Ако не ме нападнеш, това ще е причината да се случат ужасни неща.

Помощникът замръзна, сякаш се парализира, и застина между изправено и седнало положение.

— Слушаш ли ме? — попита писарят. — Събуди ли се най-сетне?

Баст вдигна поглед към него с изражение на объркано удивление. Върху бузата му се разля яркочервено петно. Той кимна и бавно се отпусна отново на дивана.

— Какво би направил, ако те ударя пак? — Летописеца отново вдигна ръка.

— Ще те изкормя — искрено отвърна Баст.

Писарят кимна и седна на своя диван.

— Приемам възможността Ктаех да знае бъдещето. Това означава, че може да контролира много неща — той вдигна пръст, — но не всичко. Плодът, който изяде днес, беше все така сладък в устата ти, нали?

Помощникът бавно кимна.

— Ако Ктаех е толкова злобен, колкото казваш, той би ти навредил по всеки възможен начин. Но не може да го направи. Не ти попречи да се шегуваш с Реши тази сутрин. Не може да ти попречи да се наслаждаваш на слънцето, което докосва лицето ти, или да целуваш розовите страни на фермерските дъщери, не е ли така?

На лицето на Баст проблесна усмивка.

— Целувал съм нещо повече от лицата им — увери го той.

— Това исках да кажа — твърдо заяви Летописеца. — Той не може да отрови всяко нещо, което правим.

Помощникът, изглежда, се замисли, после въздъхна.

— Донякъде си прав — съгласи се той. — Но само един идиот би седял в горяща къща, мислейки си, че всичко е наред, защото плодовете са все още сладки.

Писарят демонстративно огледа стаята.

— На мен не ми изглежда, че странноприемницата е в пламъци.

Баст го изгледа невярващо.

— Целият свят е в пламъци — рече той. — Отвори си очите.

Летописеца се намръщи.

— Дори да оставим всичко друго настрана — продължи да настоява той, — Фелуриан го е пуснала да си върви. Тя е знаела, че той е говорил с Ктаех. Със сигурност не би го пуснала на свобода по света, освен ако няма някакъв начин да се предпази от влиянието на Ктаех.

При тези думи очите на помощника просветнаха за момент, но после потъмняха отново почти веднага. Той поклати глава.

— Търсиш дълбокото в плитък поток — отбеляза той.

— Не те разбирам. Каква причина би имала тя да го пусне да си върви, ако той наистина е опасен?

— Причина ли? — повтори Баст с мрачно веселие в гласа. — Няма причина . Тя няма нищо общо с разумните причини. Пуснала го е, защото това е гъделичкало гордостта й. Искала е той да се върне в света на смъртните и да я възхвалява. Да разказва истории за нея. Да тъгува по нея. Затова го е пуснала да си върви. — Той въздъхна. — Казах ти вече. Моите хора не са известни с това, че взимат добри решения.

— Може би — съгласи се писарят. — Или може би тя просто е знаела, че е безполезно да се опитва да надхитри Ктаех. — Той направи безгрижен жест. — Ако каквото и да направиш е грешно, то тогава със същия успех можеш да правиш и каквото си пожелаеш.

Помощникът дълго седя мълчаливо. След това кимна, в началото леко, а после по-категорично.

— Прав си — каза той. — Ако всичко така или иначе ще свърши зле, то трябва да правя това, което искам.

Той огледа стаята, после внезапно се изправи. След като порови малко, намери едно дебело наметало, хвърлено на пода. Изтупа го добре, метна го около раменете си и се отправи към прозореца. После спря, върна се обратно до дивана и започна да тършува между възглавниците, докато не намери бутилка вино.

Летописеца изглеждаше объркан.

— Какво правиш? Да не би да смяташ да се върнеш на бдението за Шеп?

Баст спря по пътя си към прозореца, сякаш почти се изненада да види, че писарят е още там.

— Отивам да свърша една работа — отвърна той и мушна бутилката с вино под мишницата си, след което отвори прозореца и преметна единия си крак навън. — Не ме чакай.

Квоте влезе рязко в стаята си и затвори вратата след себе си.

Той се движеше енергично. Почисти студената пепел в камината, сложи нови дърва и запали огъня с дебела кибритена клечка с червена сяра. Донесе второ одеяло и го застла върху тясното си легло. Леко се намръщи и взе смачкания лист хартия, който беше паднал на пода, и го сложи до другите два смачкани листа върху бюрото.