Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

След това почти неохотно се отправи към леглото. Пое си дълбоко дъх, избърса ръце в панталоните си и коленичи пред тъмния сандък, който стоеше там. Сложи двете си длани върху извития капак и затвори очи, сякаш се ослушваше за нещо. Раменете му се размърдаха, когато се напъна да вдигне капака.

Не се случи нищо. Той отвори очи и мрачно стисна уста. Ръцете му помръднаха отново и задърпаха по-силно, напрягайки се продължително, преди да се откажат.

Съдържателят се изправи с безизразно лице и отиде до прозореца, който гледаше към гората зад странноприемницата. Отвори го, надвеси се навън и протегна ръце надолу. След това се изправи, като държеше малка дървена кутия.

Почисти я от паяжините и я отвори. Вътре лежаха два ключа — един от тъмно желязо и един от лъскава мед. Квоте коленичи отново пред сандъка и мушна медния ключ в желязната ключалка. Завъртя го бавно и прецизно — наляво, после надясно и пак наляво, като през цялото време слушаше внимателно леките прещраквания, идващи от някакъв механизъм вътре.

След това взе железния ключ и го вкара в медната ключалка. Него не завъртя. Мушна го дълбоко навътре в ключалката, после го извади до половина навън, сетне отново го мушна навътре, преди да го извади с плавно и бързо движение.

След като върна ключовете обратно в кутията, той отново сложи длани върху капака на сандъка в същото положение като преди.

— Отвори се! — тихо каза той. — Отвори се, проклет да си! Едро.

Той задърпа капака. Гърбът и раменете му се напрегнаха от усилието.

Капакът на сандъка не помръдна. Квоте въздъхна продължително и се наведе напред, докато челото му не опря в хладното тъмно дърво. Когато издиша, раменете му се отпуснаха и той изглеждаше малък, наранен, ужасно уморен и състарен.

Въпреки това в изражението му нямаше изненада, нито печал. То просто беше примирено. Беше изражението на мъж, който накрая е получил лошите новини, които вече е очаквал.

В такава нощ беше по-добре да не си на открито.

Облаците бяха дошли късно като сив чаршаф, проснат върху небето. Вятърът беше мразовит и поривист и носеше вълни от дъжд, който рукваше изведнъж като порой, преди да намалее до ръмеж.

Въпреки това двамата войници, които си бяха направили лагер в един гъсталак край пътя, изглеждаха в добро настроение. Бяха намерили склад на дървари и бяха наклали толкова висок и силен огън, че случайните пориви от дъжд не можеха да му сторят нищо друго, освен да го накарат да пращи и съска.

Двамата мъже разговаряха на висок глас и се смееха с необуздания, шумен смях на хора, които са твърде пияни, за да ги е грижа за времето.

По едно време от дърветата се появи трети мъж. Той прескочи внимателно дънера на едно повалено дърво. Беше мокър, дори подгизнал и тъмната му коса беше залепнала за главата. Когато войниците го видяха, те вдигнаха бутилки и ентусиазирано го поздравиха.

— Не знаехме дали ще успееш да дойдеш — рече русият. — Нощта е отвратителна. Но е справедливо да си получиш твоята една трета.

— Намокрил си се до кости — отбеляза брадатият и вдигна тънка жълта бутилка. — Пийни от това. Плодово е, ама рита като кон.

— Твоето пиене е като момичешка пикня — подигра го русият и вдигна своята бутилка. — Ей това тук е мъжка напитка.

Третият мъж погледна едната бутилка, после другата, сякаш не можеше да реши. Накрая вдигна пръст, посочи едната бутилка, после другата и започна да напява:

Накрая посочи жълтата бутилка, сетне я хвана за гърлото и я надигна към устата си. Отпи бавна и дълга глътка и тихо преглътна.

— Хей, ти — извика брадатият войник, — остави малко!

Баст свали бутилката и облиза устни. Засмя се сухо и невесело.

— Избрал си правилната бутилка — рече той. — Това е бъз.

— Май далеч не си толкова приказлив, колкото беше тази сутрин — отбеляза русият и наклони глава на една страна. — Изглеждаш така, сякаш ти е умряло кучето. Всичко наред ли е?

— Не — отвърна Баст. — Нищо не е наред.

— Не е наша вината, ако той е разбрал — побърза да се оправдае русият. — Изчакахме малко, след като ти излезе — точно както ни каза. Но седяхме вече от часове. Мислехме, че никога няма да излезеш от там.

— Пусто да остане! — раздразнено възкликна брадатият мъж. — Той разбра ли? Да не те е изхвърлил?

Помощникът поклати глава и отново надигна бутилката.

— Тогава няма от какво да се оплакваш. — Русият войник се почеса отстрани по главата и се намръщи. — Глупавото копеле ми направи една-две цицини.