Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Кралицата посочи пергамента, после вдигна показалец към склона над нас.

— Ако пътят продължава да се изкачва и склонът става все по-стръмен, утре вече няма да си в състояние да се движиш успоредно с нас. До утре вечер ще напуснем горския пояс. Земята ще е гола, стръмна и скалиста. Трябва да вземем със себе си дърва, колкото могат да носят джепите. — Тя свъси вежди. — Може да се наложи да забавим ход, за да ни настигаш.

— Ще издържа — обещах аз.

Сините й очи срещнаха моите.

— Вдругиден навярно ще трябва да се върнеш на пътя.

— Щом трябва, ще се справя. — Свих рамене и се опитах да се усмихна въпреки тревогата си. — Какво друго ми остава?

Същата вечер, след като измих съдовете, Кетъл отново извади играта. Погледнах камъчетата и поклатих глава.

— Още не съм разрешил загадката.

— Това ме радва — отвърна старицата. — Защото ако беше успял, макар и с помощта на вълка, наистина щеше да ме смаеш. Това е труден проблем. Но тази вечер ще изиграем няколко игри и ако си държиш очите отворени и внимаваш, може да откриеш решението.

Ала не успях и си легнах да спя, запечатал разположението на камъчетата в ума си.

На другия ден предвижданията на Кетрикен се сбъднаха. По пладне вече се провирах през храсталаци и се катерех по голи скали, следван по петите от Славея. Въпреки усилията, тя продължаваше да ме разпитва за шута. Какво зная за родителите му? Кой му е шил дрехите? Някога разболявал ли се е сериозно? Стана ми навик да не й давам почти никаква информация. Очаквах тази игра да й омръзне, но тя беше упорита като магаре. Накрая ядосано я попитах точно какво толкова я привлича към него.

На лицето й се изписа странно изражение, като на човек, който се опитва да запази самообладание. Отвори уста, затвори я, ала после не успя да устои, впери жаден поглед в мен и заяви:

— Шутът е жена и е влюбена в теб.

В първия момент думите й сякаш бяха на чужд език. Гледах я и се опитвах да разбера какво иска да каже. Ако не се беше разсмяла, може би щеше да ми хрумне някакъв отговор. Ала нещо в смеха й толкова дълбоко ме обиди, че й обърнах гръб и продължих нагоре по стръмния склон.

— Ти се изчервяваш — извика след мен Славея. — Тилът ти е тъмночервен! Толкова години, а не си знаел, нали? Изобщо ли не подозираше?

— Това е смешно — без да поглеждам назад, отвърнах аз.

— Нима? Кое точно?

— Всичко.

— Кажи ми, че си напълно убеден.

Не я удостоих с отговор. Проправих си път през един гъст храсталак, без да спирам, за да й държа клонките. Тя знаеше, че съм ядосан, защото се смееше. Излязох от гората и спрях пред почти отвесна скала. Тук почти нямаше храсти, а само напукан сивкав камък, който се подаваше под снега.

— Стой настрани — предупредих Славея, когато певицата се запъти към мен. Тя се озърна наоколо и ахна.

Погледнах нагоре към стръмния склон. Пътят бе издълбан в планината като в парче дърво. Над нас се издигаха осеяни с камънаци чукари. Тук-там имаше нискорасли дървета и храсти. От каменистата почва стърчаха коренища. Изкачването до пътя нямаше да е лесно. През цялата сутрин склонът беше ставал все по-стръмен. Не трябваше да се изненадвам, но толкова съсредоточено бях избирал най-подходящия маршрут, че от известно време не бях поглеждал към пътя.

— Ще трябва да се върнем на пътя — казах на Славея и тя мълчаливо кимна.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. На няколко места усетих, че камъните се пързалят под ботушите ми и неведнъж заставах на четири крака. Чувах тежкото дишане на Славея зад себе си.

— Още съвсем малко — извиках й. В този момент Нощни очи без усилие ни изпревари, стигна до пътя и скочи долу, после се върна на ръба и ни погледна. След миг до него застана шутът и загрижено извика:

— Имате ли нужда от помощ?

— Не. Ще се справим — отвърнах аз. Спрях, приклекнах и се хванах за дънера на едно криво дърво, за да си поема дъх и да избърша потта от очите си. Славея спря зад мен. И изведнъж усетих пътя. Имаше течение като река, което също като речно течение раздвижваше въздуха — вятър, състоящ се от човешки животи, и далечни, и близки. Той носеше странната същност на шута, спотаения страх на Кетъл и тъжната решителност на Кетрикен, отделни и разпознаваеми като букетите на различни вина.

— Фицрицарин — повика ме Славея и ме удари по гърба.

— Какво — попитах разсеяно.

— Продължавай нагоре! Не мога да вися тук, прасците ми се схващат!

Открих тялото си и изкатерих останалото разстояние до ръба на пътя. Течащото Умение ми помагаше без усилие да усещам присъствието на Славея зад мен. Усещах как стъпва и се хваща за планинската върба на ръба на скалата. За миг застанах до пътя, после скочих на гладката повърхност и потънах в притеглянето й като дете, което се хвърля в река.