Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Шутът повдигна вежди и лукаво ми намигна.

— Съмнявам се, че се е стигнало чак дотам — възразих аз.

— О, не всички са неподатливи към моите хитрини като теб, Фиц. Какво да ти кажа? Тя чезне по мен, копнее за мен с дълбините на душата си, но не знае как да го изрази, клетата.

Отказах се да го разпитвам повече за това.

— Какво искаше да кажеш, когато ме попита каква е Кетъл?

Той ме погледна съчувствено.

— Не е толкова сложно, малкия. Каква е тази жена, която знае толкова много за проблемите ти, която изведнъж изважда от джоба си игра, за каквато само съм чел в един много стар свитък, която пее „Дошли във Джаампе мъдреци шестима“ с два допълнителни стиха, които не съм чувал никъде? Каква е Кетъл, о, светлина на живота ми, и защо толкова стара жена е решила да прекара последните си дни в катерене по чукарите заедно с нас?

— Тази сутрин си в чудесно настроение — кисело отбелязах аз.

— Нали? — Съгласи се шутът. — А ти почти успя да отклониш въпроса ми. Не може да нямаш някои предположения по тази загадка, които да споделиш с един беден шут?

— Тя не ми дава достатъчно сведения за себе си, за да ги използвам като основа за предположения — отвърнах аз.

— Така значи. Какво можем да заключим за жена, която си държи езика зад зъбите? За жена, която явно знае нещо за Умението? За древните бъкски игри и за старите песни? На каква възраст е тя според теб?

Свих рамене.

— Кетъл не хареса песента ми за котерията на Кросфайър — ненадейно се сетих аз.

— О, но спокойно може да е заради твоето пеене. Да не се хващаме за сламки.

Въпреки волята си се усмихнах.

— Толкова отдавна не си бил язвителен, че сега почти изпитвам облекчение, когато те чувам да ми се подиграваш.

— Ако знаех, че ти липсва, щях много по-скоро да започна да те нагрубявам — ухили се шутът. После стана по-сериозен. — Фицрицарин, над тази жена е надвиснала загадъчност като мухи над… разлята бира. Постоянно говори за поличби, предзнаменования и сбъдващи се пророчества. Мисля, че е време някой от нас да й зададе няколко директни въпроса. — Той ми се усмихна. — Шансът ти ще е следобед, докато те съпровожда. Не бъди груб, разбира се. Попитай я кой е бил крал, когато е била малка. И защо е заминала в изгнание.

— В изгнание ли — засмях се аз. — Имаш богата фантазия.

— Така ли смяташ? Аз не. Попитай я. И непременно ми съобщи отговора й.

— А в замяна на това ти ще ми кажеш ли какво става между вас със Славея?

Шутът ме стрелна с поглед.

— Убеден ли си, че искаш да знаеш? Предния път, когато направихме такава замяна, аз ти разкрих тайната си, но ти установи, че не я искаш.

— Това такава тайна ли е?

Той повдигна вежди.

— Знаеш ли, самият аз не съм сигурен как да ти отговоря. Понякога ме изненадваш, Фиц. Обикновено не, разбира се. Най-често се изненадвам сам. Например когато проявих готовност да се мъкна в дълбокия сняг с някакво си копеле, след като можех да си свиркам по идеално прав път с керван от очарователни джепи.

През остатъка от сутринта не научих от него нищо повече. Следобед ми правеше компания не Кетъл, а Славея. Очаквах да се чувствам неловко. Все още не бях забравил, че е разменила информацията за детето ми срещу участието си в тази експедиция. Ала някак си през дните от началото на нашето пътуване гневът ми към нея се беше превърнал в уморена предпазливост. Сега знаех, че няма да се посвени да използва всякакви сведения срещу мен, и затова си държах езика зад зъбите, решен изобщо да не споменавам за Моли и дъщеря ми. Не че вече имаше някакво значение.

Ала за моя изненада Славея се държеше приветливо и дружелюбно. Тя ме обсипа с въпроси, не за Моли, а за шута, до такава степен, че започнах да се питам дали наистина не изпитва нещо към стария ми приятел. Няколко жени в двора бяха проявявали интерес към него и го бяха ухажвали. Той с безмилостна жестокост бе разкривал леконравието на онези, които бяха привлечени единствено от странния му вид. Една градинарка толкова много се бе впечатлила от духовитостта му, че в негово присъствие езикът й се завързваше на възел. Бях чул кухненски слухове, че му оставяла букети при стълбището на неговата кула и някои предполагаха, че веднъж-дваж е била канена да се качи горе. После се беше наложило да напусне замъка Бъкип, за да се грижи за възрастната си майка в някакъв далечен град, и доколкото знаех, нещата бяха приключили с това.

Но колкото и скромна да бе тази информация, аз не я споделих със Славея и отклоних любопитството й с баналния отговор, че двамата сме приятели отдавна, ала задълженията ни не са ни оставяли много време за общуване. Това беше съвсем близо до истината, но едновременно я раздразни и развесели. Другите й въпроси бяха също толкова странни. Попита ме дали някога съм се чудил какво е истинското му име. Отвърнах й, че тъй като не съм в състояние да си спомня името, което ми е дала родната ми майка, не обичам да задавам такива въпроси на другите. Това й затвори устата за известно време, ала после тя се поинтересува как се е обличал навремето. Моите описания на сезонните му костюми не я задоволиха, но аз откровено й казах, че преди Джаампе никога не съм го виждал в друго, освен в шутовско облекло. До вечерта продължихме по-скоро да си разменяме реплики, отколкото да водим истински разговор. С радост се присъединих към другите в лагера на известно разстояние от пътя на Умението.