Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Не се унасяй!

— Просто мислех — оправдах се аз.

— Ами тогава мисли на глас.

— В момента мислите ми не си струват да ги споделям.

Старицата ме погледна гневно.

— Тогава изрецитирай нещо — нареди ми шутът. — Или изпей някоя песен. Каквото и да е, стига да не позволява на ума ти да блуждае.

— Добра идея — съгласи се Кетъл и сега беше мой ред сърдито да изгледам шута. Ала всички очи бяха вперени в мен. Поех си дъх и се опитах да измисля нещо, което да изрецитирам. Почти всеки човек помни наизуст любима история или поема. Но повечето от текстовете в паметта ми бяха свързани с отровните билки и другите неща от изкуствата на убиеца.

— Зная една песен — признах накрая. — „Саможертвата на Кросфайър“.

Този път се намръщи Кетъл, но Славея с весела усмивка изсвири встъпителните ноти. След едно неуспешно начало запях и продължих нататък доста добре, макар че веднъж-дваж забелязах Славея да потръпва от някой фалшив тон. Кой знае защо, изборът ми раздразни старицата и тя седеше сърдито. Когато свърших, Кетрикен изпя ловна балада от Планините. После шутът ни развесели с неприлична народна песен за ухажването на млада доячка. Струва ми се, че изпълнението му предизвика неохотното възхищение на Славея. Оставаше Кетъл и аз очаквах да изклинчи, но тя ме изненада като изпя старата детска песничка „Дошли във Джаампе мъдреци шестима и хълма изкачили, макар и посред зима“, без да откъсва поглед от очите ми, като че ли всяка нейна дума бе насочена единствено към мен. Ала дори в песента й да имаше скрита обида, аз не я открих, нито пък причината за лошото й настроение.

„Вълците пеят заедно“ — отбеляза Нощни очи точно в момента, в който Кетрикен предложи:

— Изсвири ни нещо, което знаем всички, Славея. Нещо, което да ни окуражи. — И певицата изпълни древната песен за събирането на цветя за любимата и ние я изпяхме заедно, някои с повече чувство от други.

— Виелицата утихва — каза Кетъл, когато заглъхна и последният звук.

Всички се заслушахме, после Кетрикен се измъкна от шатрата. Последвах я и известно време двамата тихо стояхме на вятъра. Здрачът беше откраднал багрите на света. Снегът се сипеше на дебели парцали.

— Бурята почти се е успокоила — отбеляза тя. — Утре можем да продължим пътя си.

— Нямам търпение — отвърнах аз. „Ела при мен, ела при мен“ все още отекваха в главата ми думите на моя крал. Той бе някъде в тези Планини или отвъд тях.

Там беше и реката на Умението.

— Що се отнася до мен — тихо рече Кетрикен, — ще ми се да бях послушала инстинкта си и да бях стигнала до края на пътя, обозначен на картата. Но тогава си казах, че няма да постигна нищо повече от Искрен. И се боях да рискувам живота на детето си. Дете, което въпреки това изгубих, и така го провалих още веднъж.

— С какво си го провалила — възкликнах ужасено. — Със загубата на детето ли?

— На детето му, на короната му, на кралството му. На баща му. Изгубих всичко, което той ми повери, Фицрицарин. Чудя се как ще го погледна в очите.

— О, ваше величество, грешите, уверявам ви. Той не смята, че сте го провалили. Само се бои, че ви е изоставил в огромна опасност.

— Искрен трябваше да го направи — тихо отвърна Кетрикен. После жално прибави: — О, Фиц, как можеш да ми казваш какви чувства изпитва, след като дори не знаеш къде е?

— Неговото местонахождение не е нищо повече от обикновена информация, точка на картата. Но чувствата му, чувствата му към вас… той диша с тях и когато сме заедно в Умението, ум до ум, аз усещам тези неща, независимо от желанието си. — Спомних си другите случаи, когато неволно бях ставал свидетел на Искреновите чувства към жена му, и се зарадвах, че нощта скрива лицето ми от нея.

— Ще ми се това Умение да беше нещо, което да можех да науча… Знаеш ли колко често съм ти била сърдита само защото можеш да се свързваш с онзи, за когото копнея, и с такава лекота проникваш в неговия ум и сърце? Завистта е грозно нещо и винаги съм се опитвала да я избягвам. Но понякога ми се струва чудовищно несправедливо, че ти си близо до него, а аз — не.

Никога не ми беше хрумвало, че кралицата може да се чувства така.

— Умението е колкото дарба, толкова и проклятие — неловко отбелязах аз. — Или поне за мен е така. Дори това да беше нещо, което можех да ви подаря, милейди, не зная дали бих го дал на приятел.

— Да усетя присъствието и любовта му поне за миг, Фиц… за това съм готова да приема всяко проклятие. Отново да почувствам докосването му, в каквато и да е форма… можеш ли да си представиш колко много ми липсва той?