Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Момче — рече той и в гласа му имаше такава нежност, че аз се облещих. — Мога да те уча, дори и да ме мразиш и да ненавиждаш уроците. Мога да те уча, когато ти е скучно, ако си мързелив, или глупав. Но не мога да те обучавам, ако те е страх да говориш с мен. Не и по начина, по който бих искал да го правя. Сега искам да чуя мислите ти. Говори, не се бой.

— Ами… истината е, че не ми се ще да убивам хората — казах.

— Аха. На мен също, да ти призная. Още от самото начало. — Той въздъхна дълбоко. — Всеки път, когато опре до това, трябва да взимаш решение. Първия път, разбира се, е най-трудно. Бъди спокоен обаче, до този момент има още много години. Години, през които ще научиш доста неща. Така е, момче. Сигурно след време ще си спомниш за този разговор. И не веднъж, обзалагам се. Учението не е лошо нещо. Дори когато касае убийството на друго човешко същество. То е само знание и нищо повече. Тъй че приеми го такова, каквото е, и остави за по-нататък часа на решението. Разбрахме ли се?

Труден въпрос за едно малко момче. Не знаех какво да отговоря, а и вече бях жертва на възбуденото си любопитство.

— Мисля, че мога да го науча.

— Добре. — Той се усмихна, но на лицето му се четеше умора. — Това е достатъчно. Напълно достатъчно. — Той огледа стаята. — Бихме могли да започнем още тази вечер. Първо, нека подредим малко. И да сменим тази твоя нощница с нещо по-удобно. Не е необходимо от първата сутрин да даваш обяснения защо нощницата ти е изцапана и мирише на камфор и лекарства, нали? Така, а сега помети пода, докато аз събера някои неща.

Така преминаха първите няколко часа от моето обучение. Пометох и измих каменния под, а той ми даваше наставления от голямата маса. Подредих сушените билки по рафтовете, нахраних трите гущера в клетката, измих всички купички и ги прибрах по шкафовете. През цялото време той ми помагаше, рамо до рамо с мен, а разговорът вървеше като между приятели.

— Какво, още не познаваш буквите? И числата също? Уф. Какво смята, че прави старецът? Хубаво, ще взема мерки за това. Знаеш ли, момче, имаш веждите на баща си и ги бърчиш досущ като него. Казвал ли ти го е някой друг преди мен? А, ето те и теб, Слинк, стари миризливецо. Къде беше досега?

Една кафява катерица подаваше муцунка иззад дебелия гоблен. Сенч ми позволи да я нахраня с орехи от купичката на масата и избухна в смях, когато дребното животинче се залепи за мен и взе да ме моли за допълнително. Подари ми една медна гривна, която намерих под масата, но ме предупреди, че от нея кожата на китката ми може да позеленее и че ако ме попитат откъде я имам, трябва да кажа, че съм я намерил зад конюшните.

По някое време спряхме да се подкрепим с медени сладки и греяно вино с подправки. Седяхме на една ниска масичка пред огнището и се любувахме на пламъците, чиито отражения танцуваха по белязаното му лице. Той забеляза погледа ми и се усмихна.

— Изглежда ти познато, нали, момче? Лицето ми.

Не беше. Гледах страшните белези върху белезникавата му кожа и се чудех какво ги е причинило. Замълчах, надявайки се да се досети за причината на любопитството ми.

— Не си прави труда, момче. Тя оставя следите си върху всеки от нас, рано или късно и ти ще получиш своя дял. Но засега… — Той се надигна. — Късно е вече. Или по-скоро рано, зависи откъде го поглеждаш. Както и да е, време е да се връщаш в леглото. Хайде. И помни, че всичко трябва да бъде запазено в тайна. Не само аз и тази стая, но и това, на което ще те уча. Уроците как да убиваш хора, разбра ли?

— Разбрах — рекох и тъй като той продължи да ме гледа втренчено, добавих отново: — Имате думата ми.

Той се изкиска, после кимна почти тъжно. Преоблякох се в нощницата и той ме изпрати надолу по стълбите. Остана в стаята ми със запален фенер, докато се покатеря в леглото, след това оправи завивките ми, както не беше правил никой, откакто напуснах стаята на Бърич. Мисля, че заспах преди още да е излязъл.

Брант дойде да ме потърси на идната сутрин — бях се успал. Когато станах, имах усещането, че в главата ми удрят чукове. Ала щом той си тръгна, скочих и изтичах чевръсто в ъгъла. Плъзнах ръка по стената, но не открих и най-малка цепнатина, само грапав камък там, където трябваше да е тайната врата към покоите на Сенч. Нито за миг не си помислих, че всичко е било сън, още повече че медната гривна тежеше на ръката ми.

Облякох се набързо, минах през кухнята за резен хляб и парче сирене и все още дъвчех, когато се появих в конюшнята. Бърич ме посрещна навъсено заради закъснението и стана още по-раздразнителен, когато забеляза колко съм невнимателен тази сутрин.