Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Не си мисли, че само защото имаш стая в крепостта и хубави дрешки, можеш да се излежаваш до късно като някой знатен мързеливец. Няма да ти го позволя, момче. Може и да си копелдак, но ти си син на принц Рицарин и аз ще те направя такъв, че той да се гордее с теб.

Дръпнах юздите на коня и го погледнах учудено.

— За кого говориш? За Славен, нали?

— Какво? — попита ме той учудено.

— Имаше предвид принц Славен, когато спомена знатните поспаливци.

Той отвори и затвори уста, премисли и добави с по-умерен тон.

— Нито ти, нито аз имаме право да обсъждаме поведението и навиците на принцовете. Не съм имал предвид никого конкретно, когато казах „знатен мързеливец“.

— Най-малкото някой принц — добавих аз и изведнъж се учудих откъде ми е хрумнала тази мисъл.

— Най-малкото някой принц — кимна мрачно Бърич. — През целия си живот баща ти нито веднъж не е проспивал светлината на утрото заради среднощно пиянство. Разбира се, той си знаеше мярката и никога не прекаляваше с виното. Ставаше сам от леглото, не позволяваше да го будят и даваше пример на своите подчинени. Войниците го уважаваха, макар да беше взискателен. Защото това, което искаше от тях, искаше и от себе си. Ще ти кажа още нещо. Баща ти не е платил и един грош, за да се кипри като някой шарен папагал. Помня, беше съвсем млад, на вечеря в една от провинциалните крепости, преди още да се сгоди за лейди Търпение. Бяха ме настанили недалеч от него, наистина голяма чест за мен, и успях да дочуя разговора му с дъщерята на местния владетел, който сигурно се надяваше да я омъжи за престолонаследника. Тя го попита какво мисли за изумрудите, с които се е накичила, и той отвърна, че са много красиви. „Питах се, господарю, дали харесвате скъпоценни камъни, защото вие самият не носите“ — добави тя закачливо. А той й отвърна, напълно сериозно, че камъните, които притежавал, сияели дори по-ярко от нейните. „О, и къде ги държите, защото наистина бих искала да им се полюбувам?“ „С радост ще ви ги покажа — отвърна той, — веднага щом се стъмни, за да е по-силен блясъкът им.“ Видях я да се изчервява, помислила, че й се подиграват. Но по-късно той наистина я покани да излязат на терасата заедно с всички останали гости. И й посочи трепкащите светлини на стражевите кули по крайбрежието, които се виждаха съвсем ясно в тъмнината, и й заяви, че това били неговите най-скъпоценни камъни и че е използвал парите от данъците на бащината й хазна тъкмо за да поддържа блясъка им. След това посочи на гостите факлите на часовоите, подредени край бойниците на крепостта, и им каза, че всеки път, когато поглеждат към своя херцог, трябва да виждат тези светлинки върху челото му. Истински реверанс пред херцога, който гостите — искат или не — бяха принудени да одобрят. През онова лято островитяните не можаха да се похвалят с големи успехи в набезите си. Ето така управляваше принц Рицарин. С личен пример и с умела дипломация. Такъв трябва да е всеки истински принц.

— Аз не съм истински принц. Аз съм копеле. — Думата прозвуча странно в устата ми, въпреки че я бях чувал често от други.

Бърич въздъхна.

— Бъди какъвто си, момче, и не обръщай внимание на това какво мислят останалите за теб.

— Понякога е досадно и тежко да вършиш всичко, което ти нареждат.

— Напълно съм съгласен. Но не искам от теб повече, отколкото от себе си.

— Зная — отвърнах кратко.

— Искам само да даваш най-доброто.

Виж, това ме изненада. След кратко размишление попитах:

— Мислиш си, че ако накараш Рицарин да се гордее с мен, той може да се върне?

Бърич спря и ме погледна изненадано.

— Не — отвърна той. — Не мисля. Едва ли нещо на този свят би го накарало да се върне. А дори и да го направи — продължи той, като заговори още по-бавно — вече няма да е същият. Какъвто беше някога, искам да кажа.

— Аз съм виновен, че си замина, нали? — попитах, като си спомних какво си бяха говорили шивачките.

— Не, момчето ми… не си виновен нито ти, нито никой. — Той въздъхна и продължи малко по-неохотно. — За съжаление няма никакъв начин да върнеш времето. Истината е, че Рицарин стовари вината за всичко върху себе си и реши сам да изпие горчивата чаша.

— Но ти също пострада — добавих аз и потупах Сажда по шията, за да я успокоя.

Измина почти цяла минута, преди той да отвърне:

— Мога да преживея всичко, Фиц. Мога да преживея… Но ти… ти днес си по-хаплив от обичайното. Какво ти става?

Мой ред беше да замълча. Наистина, какво ме караше да водя този разговор? Нощта, прекарана при Сенч? Това, че той искаше първо да разбера какво възнамерява да прави с мен и едва тогава да му дам съгласието си? Накрая свих рамене и подхвърлих небрежно: