Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Та както вече казах, първо да се запознаем. Твоето родословие е изписано на лицето ти. Кралят предпочете да го признае официално, пък и какъв смисъл да отрича очевидното? — Той спря за момент и се усмихна, сякаш нещо го беше развеселило. — Жалко, че Гален отказва да те учи на Умението. Но от години има забрана — страх ги е да не се превърне в твърде разпространено средство. Нищо чудно, ако старият Гален накрая склони, да открие, че си възприемчив. Но сега не е време да се безпокоим за онова, което би могло да стане. — Той въздъхна и отново замълча. След секунди продължи: — Бърич вече те е научил на две важни неща — да работиш и да се подчиняваш. Две неща, за които го бива. Не се отличаваш нито със сила, нито с бързина, или остър ум. Запомни го веднъж и завинаги. Но затова пък си достатъчно упорит да изтощиш по-силния, по-бързия или по-умния от теб. А това е качество, което заслужава уважение. Може засега да не ти се стори толкова важно. Друго искам да запомниш. Ти си слуга на краля — официално признат и приет. Ето това е най-важното. Кралят те храни, той те облича и се грижи за възпитанието и образованието ти. И всичко, което иска в замяна, е да му бъдеш верен. Защото ще настъпи час, когато ще започнеш служба при него. Такива са условията, при които ще те обучавам. Запомни, че си слуга на краля и че си му верен до гроб. В противен случай ще бъде твърде опасно да овладееш знанието, в което ще те въведа. — Той спря и една дълга минута ме разглежда внимателно. — Съгласен ли си? — попита накрая и това не беше обикновен въпрос, а сключване на сделка.

— Съгласен съм — казах и тъй като той продължаваше да мълчи, добавих: — Давам ви думата си.

— Добре — отвърна той с видимо облекчение. — А сега да се заемем с други въпроси. Но първо — виждал ли си ме досега?

— Не. — Изведнъж си дадох сметка колко странен е този факт, защото този човек очевидно живееше тук отдавна. А аз познавах по лице и име всички обитатели на крепостта.

— Знаеш ли кой съм аз, момче? Или защо си тук?

Поклатих два пъти глава в отговор на всеки от въпросите.

— Хубаво, защото никой не би трябвало да знае. Ти също ще се погрижиш за това. Запомни го веднъж и завинаги — на никого няма да разказваш за това, което правиш тук, нито за това, което си научил. Разбрано ли е?

Кимнах и това, изглежда, беше достатъчно, защото той се отпусна в креслото. Костеливите му ръце стиснаха дръжките.

— Добрееее. Добре. Сега. Можеш да ме наричаш Сенч. А аз ще ти казвам? — Той направи пауза, но след като не отговорих, предложи сам: — Момче. На първо време ще бъде достатъчно. И тъй — аз съм Сенч, твой учител по избор и заповед на краля. Беше му необходимо известно време, докато си спомни за мен, а и малко кураж, за да ме повика. Трябваше също така да ме склони да се съглася, но това е друга работа. И ето че опираме до въпроса на какво по-точно ще те уча… хъм.

Той стана и се приближи към огъня. Завъртя глава, загледан в него, след това се наведе, взе ръжена и разрови въглените.

— А то е как да убиваш, по един или друг начин. Да убиваш хора. Финото изкуство на дипломатическото отстраняване. Или ослепяване, оглушаване. Отслабване на крайниците, прогресивна парализа, помрачаване на ума, мъчителна кашлица, импотентност… Рано настъпваща старческа склероза, дори безумие… ей такива нещица. Това е естеството на моя занаят. Който ще бъде и твой, стига да се съгласиш. Но засега, в началото на нашите занимания, ще те уча как да убиваш хора. Заради и в името на твоя крал. Не по шумния начин — както те учи Ход, защото няма да се изправяш срещу тези противници на бойното поле, където всички могат да те видят. Не. Аз ще те уча как да бъдеш подъл, лукав и любезен спрямо хората, които убиваш. Времето ще покаже дали те бива за тази работа. Не мога да те накарам да си обичаш професията, мога само да те науча на нея. Ще се погрижа и за още нещо, защото такава беше уговорката ни с крал Умен. Казах му, че искам от самото начало да знаеш за какво те готвя — защото с мен не постъпиха така. Вече знаеш — ще те уча да бъдеш убиец на хора. Но съгласен ли си, момче?

Кимнах отново, този път колебливо и смутено. Не знаех какво друго да направя. Той втренчи очи в мен.

— Можеш да говориш, нали? Не си ням, освен че си копеле.

Преглътнах и произнесох.

— Не съм, господине. Мога да говоря.

— Ами говори тогава. Не ми кимай. Кажи ми какво мислиш за това. За мен и за предложението ми.

Не знаех какво да кажа. Гледах обезобразеното му лице, съсухрената кожа на ръцете му и усещах пронизващите му очи. Раздвижих език, но от устата ми не излезе нито звук. С думи ме подканяше да говоря, ала същевременно присъствието и осанката му потискаха у мен всякакво желание към откровение.