Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Слушах всичко това внимателно и мълчаливо, докато ме усукваха с различни платове, избираха и спореха. Едва сега започнах да разбирам защо децата от крепостта избягваха да играят с мен. Не зная дали шивачките смятаха, че може да имам собствено мнение по въпросите, които обсъждаха, защото се преструваха, че не съществувам. Единствената забележка, която ми направи госпожа Чевръстка, бе, че трябвало по-често да си мия врата. Малко след това ме изпъди от стаята, като че ли бях досадна кокошка, и най-сетне имах възможност да се отправя към кухнята, за да похапна.

Същия следобед отново се явих при Ход и тренирах до момента, когато установих, че пръчката ми по някакъв мистериозен начин е удвоила теглото си. След това вечеря и ранно лягане, а на следващата сутрин вече бях в конюшнята при Бърич. Обучението изпълваше дните ми докрай и дори малкото свободно време, което понякога ми оставаше, бе посветено на изучаване на различни неща, свързани с тренировките. Един следобед открих в сандъка си не един или два, а цеди три ката нови дрехи, включително чорапи. Два от тях, изглежда, бяха предназначени за ежедневна употреба, но костюмът в синьо, с извезана на гърдите еленова глава, събуди възхищението ми. Бърич и останалите ратници носеха емблеми със скачащи елени на дрехите си, но само принцовете имаха извезани еленови глави. Моята обаче имаше червена резка, която минаваше диагонално през картинката.

— Това означава, че си незаконороден — обясни ми Бърич, когато го попитах. — Сиреч, че си от кралска кръв, но си копеле. Това е, за да си знаеш мястото. Смени го, ако не ти харесва. Сигурен съм, че кралят ще го одобри. Поискай друго име и нов герб.

— Друго име?

— Разбира се. Не е толкова сложно. Копелетата са рядкост в кралските фамилии, но не са чак такова изключение. Измисли си име и емблема и помоли краля…

— Какво име?

— Ами… каквото ти харесва. Ако искаш, и аз мога да ти помогна.

— Само че няма да е истинско.

— Защо? — попита той и ме погледна внимателно.

— Защото аз ще съм си го измислил. Такова име не може да е истинско.

— И какво предлагаш тогава?

Въздъхнах.

— Смятам, че кралят трябва да ми даде име. Или поне ти. А може би баща ми? Какво мислиш?

Бърич се намръщи.

— Ама че странни идеи имаш. Защо не опиташ сам? Все нещо ще ти хрумне.

— Като Фиц например — рекох подигравателно и Бърич стисна ядосано челюсти.

— Я ми помогни да оправя седлото — рече след малко той.

Отнесохме го при тезгяха и той се зае да го поправя.

— Копелетата не са чак такава рядкост — отбелязах аз. — В града родителите им дават имена.

— Така е, в града копелетата не са рядкост — съгласи се Бърич. — Войниците и моряците имат нужда от разтуха. Но не и благородниците. Какво би си помислил за мен, ако всяка вечер си водех жена в стаята? Любовта е хубаво нещо, стига да не се превръща в търговия. Помня, в Бинг, търговците извеждаха на пазара млади момичета и ги продаваха редом с конете и кокошките. А децата, които се раждаха, нямаха много повече освен имената си. Дори и някое от момичетата да се омъжи, то не се разделя така лесно с навиците си. Знаеш ли, ако някога срещна жена за мен, ще й дам да разбере, че друга няма да търся. И нека децата й да бъдат мои.

Той сведе глава и потъна в мълчание.

— А как е станало с баща ми? — попитах не след дълго.

— Не зная, момче — отвърна уморено той. — Не зная. Тогава беше млад, едва двайсетгодишен. Далеч от къщи, натоварен с трудна задача. Това не са нито причини, нито извинения. Но е почти всичко, което аз и ти ще узнаем.

За което беше прав.

Животът ми продължи да следва своя нов установен ред. Имаше вечери, които прекарвах в конюшнята в компанията на Бърич, и други — в Голямата зала, с пътуващи менестрели и поредното куклено представление. Понякога, макар и рядко, успявах да се измъкна в града, но това означаваше, че на следващия ден ще трябва да се боря с последиците от недоспиването. Следобедите бяха посветени на моята наставничка по фехтовка. Узнах също така, че това били летни занимания, а зимните щели да бъдат посветени на хартията и перото. Ала въпреки напрегнатата програма се чувствах самотен.

Самота.

Застигаше ме всяка вечер, когато се опитвах да заспя в голямото си легло. Долу, в стаята на Бърич над конюшните, сънищата ми се смесваха с тези на животните, а когато нощем се будех, лежах заслушан в пръхтенето им или в похъркването на Бърич. Но тук, изолиран зад дебелите каменни стени, оставах насаме с онези кошмарни, страшни съновидения, които са неотменна част от живота на хората. Понякога лежах и си мислех за баща ми и майка ми и за лекотата, с която ме бяха прогонили от живота си. Чудех се какво ли ще стане с мен, когато порасна, а крал Умен умре. Понякога се питах дали Моли и Кери се сещат за мен, или са приели внезапното ми изчезване за нещо естествено и нормално. Но най-често се борех със самотата, защото в цялата тази голяма и многолюдна крепост нямах нито един приятел. Не чувствах близък никого, освен животните, но Бърич ми бе забранил да общувам мислено с тях.