Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Свършихме първия урок тъкмо когато се появиха другите ученици. Бяха четирима, всичките почти на моята възраст, но доста по-опитни от мен. Бяха четно число и тренираха помежду си. Никой не искаше да ме вземе за спаринг партньор.

Не зная как издържах оня първи ден, защото ударите, които получих, нямаха брой. Помня колко изтощен се чувствах, когато най-сетне ни освободиха, и как другите се затичаха към крепостта, докато аз се влачех след тях и не давах пукната пара дали няма да ме види кралят. Изкачването беше дълго и мъчително, а столовата се оказа шумна и препълнена. Бях твърде изтощен, за да ям много. Малко печено месо, комат хляб, след което се надигнах от масата и закуцуках към вратата — мечтаех да се отпусна в някоя топла купчина слама на конюшнята. Изведнъж до мен отново се появи Брант и каза:

— Стаята ти е готова.

Метнах отчаян поглед на Бърич, но той бе погълнат от разговора със седналия до него мъж и изглежда, въобще не забеляза умоляващия ми поглед. Тъй че за втори път бях принуден да последвам Брант, този път нагоре по извити каменни стълби, в една част на крепостта, където досега не бях попадал.

Спряхме на една масивна площадка и той взе от масичката един свещник.

— Това крило принадлежи на кралската фамилия — обясни ми той шепнешком. — Казват, че спалнята на краля била голяма колкото конюшните. — Той ме поведе към горния етаж и там отново спря. — Това са стаите за гости — рече ми, като махна със свещника. — За по-важните, разбира се.

Още един етаж, където стълбите забележимо се стесняваха. Когато се озовахме на площадката, с нарастваща уплаха видях, че стълбището нагоре е съвсем тясно. За щастие Брант ме поведе навътре по коридора, подминахме три врати и спряхме при четвъртата. Той я побутна и вратата със скърцане се отвори.

— Тук от доста време не е живял никой — каза Брант. — Но сега е твоя, тъй че си добре дошъл. — След което сложи свещника на един сандък, извади от него една свещ, запали я и си тръгна. Когато тежката врата хлопна, се озовах в сумрака на непознатата стая. Едва се сдържах да не изтичам след него. Забелязах, че има и огнище — някой бе положил безуспешни усилия да го запали. Захванах се да довърша това, жадувайки по-скоро за светлина, отколкото за топлина, а след това се заех да огледам стаята.

Беше квадратна, с един-единствен прозорец, каменен под и стени, на една от които бе окачен килим. Вдигнах свещта, за да го разгледам, но не постигнах кой знае какъв резултат. Успях да различа някакво сияещо крилато същество и кралски персонаж в почтителна поза пред него. По-късно узнах, че това е крал Мъдрост, който се сприятелява с един от Праотците. Но тогава картината ми навяваше страх и аз й обърнах гръб.

Някой бе положил не особено старателни усилия да освежи стаята. По пода бяха разхвърляни прясно нарязани тръстики и изсушени листа, завесите на леглото бяха дръпнати и то бе застлано с чисти завивки. Прахта от пейката и сандъка беше обърсана. Любувах се на истинското легло, с голяма мека възглавница, на рисунките по таблата му и на резбования сандък — мебели, каквито досега не бях притежавал. Тепърва трябваше да свикна с мисълта, че ми принадлежат. Хвърлих още малко съчки в огнището, подадох глава през прозореца и вдъхнах влажния нощен въздух, който идеше право от морето.

Сандъкът беше съвсем обикновен, с меден обков. Отвън бе боядисан в черно, но когато го отворих, се оказа, че вътрешността му е светла и благоуханна. Тук открих доста ограничения си гардероб, донесен от конюшнята. Към него бяха добавени две нощници и вълнено одеяло. И това беше всичко. Извадих една нощница и спуснах капака.

Поставих нощницата на леглото и се покатерих отгоре. Беше още рано да си лягам, но усещах болка във всеки мускул, а и нямаше какво друго да правя. Представих си, че Бърич вече се е прибрал долу в стаята си, напалил е огъня и поправя някоя юзда. В стаята мирише на кожа и олио, през пода се дочуват приглушените удари от копитата на конете. Съблякох се, хвърлих дрехите до леглото и нахлузих нощницата. След това се сгуших под завивките. Бяха студени. Постепенно тялото ми ги затопли и започнах да се отпускам. Денят наистина беше дълъг и напрегнат. Знаех, че утре ме чакат нови изпитания и че трябва да стана и да угася свещта, но нямах никакви сили да го направя, нито желание да допусна отново стаята да се изпълни с тъмнина. Ето защо се унесох в дрямка, с полуотворени очи, втренчени в мигащото пламъче. След това сънят ме обори.