Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Когато и да пристигах, Вълчо ме чакаше. Това не бе просто бдителност на животно, очакващо храна. Той усещаше кога тръгвам към колибата зад хамбарите. Знаеше кога нося джинджифилови сладки в джоба си и бързо се пристрасти към тях. Не че подозренията му към мен изчезнаха. Не. Усещах предпазливостта му, виждах, че отстъпва и се свива всеки път, щом се приближавам. Ала всеки ден, в който не го удрях, всяко късче храна, което му носех, укрепваше моста на доверие помежду ни. Не исках да установявам тази връзка. Опитвах се да стоя настрана от него и колкото може по-рядко да се свързваме чрез Осезанието. Боях се, че може да изгуби онова диво съзнание, което щеше да му трябва, за да оцелее сам.

„Трябва да се криеш — постоянно го предупреждавах. — Всеки човек представлява опасност за теб, както и всяко куче. Не бива да излизаш оттук и се спотайвай, когато наблизо има някой.“

Отначало му бе лесно да го прави. Беше ужасно мършав и веднага се нахвърляше на храната, която му носех. Обикновено заспиваше преди да си тръгна или пък ревниво ме наблюдаваше, докато лежеше и гризеше някой кокал. Ала тъй като го хранех обилно и имаше достатъчно пространство да се движи, след като престана да се страхува от мен, вродената му игривост на кутре си каза думата. Още щом отворех вратата, той се преструваше, че ме напада, и изразяваше радостта си от говеждите кокали, като ръмжеше и се боричкаше с тях. Когато му се карах, че е прекалено любопитен или за следите, които издаваха нощното му лудуване в снега зад колибата, той уплашено се свиваше.

Ала в такива моменти в очите му виждах скрито предизвикателство. Той не ми отстъпваше превъзходството. Само известно старшинство в глутницата. Спокойно изчакваше времето, когато сам ще взима решения. Колкото и мъчително да беше понякога, така и трябваше да бъде. Аз го бях спасил с твърдото намерение да му върна свободата. След година той щеше да е просто вълк, виещ някъде в далечината. Постоянно му го повтарях. Отначало питаше кога ще напусне смрадливия замък и задушаващите го каменни стени. Обещавах му, че ще е скоро, веднага щом силите му укрепнат, щом се стопят дълбоките зимни снегове и може сам да се грижи за себе си. Ала седмиците изтичаха, бурите навън му напомняха за уютното му легло и вкусното месо и той питаше все по-рядко. Понякога забравях да му напомням.

Самотата ме гризеше отвътре и отвън. Нощем се чудех какво ще се случи, ако се прокрадна на горния етаж и почукам на вратата на Моли. Денем внимавах да не се обвържа с кутрето, което изцяло зависеше от мен. В замъка имаше само още едно същество, което беше самотно колкото мен.

— Сигурен съм, че имаш други задължения. Защо всеки ден се отбиваш при мен? — с присъщата на планинците директност ме попита Кетрикен. Беше сутрин след бурна нощ. Снегът се сипеше на парцали, но въпреки студа Кетрикен бе наредила да отворят капаците на прозорците, за да погледа навън. Стаята й за шиене гледаше към морето и ми се струваше, че тя е омаяна от безкрайните неспокойни води. Този ден очите й имаха почти същия цвят като морето.

— Надявах се така времето ви да премине по-приятно, милейди.

— Времето да премине — въздъхна тя, подпря брадичката си с ръка и замислено впери очи в падащия сняг. Морският вятър милваше светлата й коса. — Странен език е вашият. Говориш за преминаването на времето така, както планинците говорят за преминаващ вятър. Като че ли е нещо, от което трябва да се избавиш.

Малката й прислужница Розмари, която седеше в краката й, се изкиска в шепи. Двете й придворни дами зад нас се изкикотиха, после усърдно сведоха глави над ръкоделията си. Самата Кетрикен бродираше и вече се очертаваше началото на планини с голям водопад. Не бях забелязал да напредва много. Другите й придворни дами днес не бяха дошли, ала бяха пратили писмените си извинения. Предимно главоболие. Тя, изглежда, не разбираше, че я обиждат с отношението си. Не знаех как да й го обясня и понякога се чудех дали трябва. Днес беше един от тези дни.

Размърдах се на стола си и кръстосах крака.

— Просто исках да кажа, че през зимата Бъкип е скучно място. Времето ни държи затворени и няма много забавления.

— В корабостроителниците обаче не е така — увери ме Кетрикен. Очите й придобиха странно зажаднял вид. — Там постоянно кипи оживление и се използва всеки миг дневна светлина, за да поставят големите греди и да огъват дъските. Даже когато е мрачно или навън бушува буря, корабостроителите дялат и режат дънерите. В ковачниците правят вериги и котви. Някои тъкат здрави тъкани за платна, други ги режат и шият. Искрен надзирава цялата работа. Докато аз седя тук, бода си пръстите и си напрягам очите. А когато свърша, това ръкоделие ще бъде захвърлено при десетки други такива.