Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Така ли ти каза? — дрезгаво попита Бърич. Очите му се впиха в моите.

Бавно кимнах.

— Каза, че нямало да е почтено да очаквам Моли да се задоволи с времето, което ми оставя кралят.

Той се отпусна назад на стола си. На лицето му едно след друго се изписаха противоречиви чувства. Обърна се настрани и погледна към огнището, после отново завъртя глава към мен. За миг ми се стори, че се кани да каже нещо. След това се наведе напред, на един дъх пресуши брендито си и рязко се изправи.

— Тук е прекалено тихо. Хайде да слезем в града, а?

На другия ден станах и без да обръщам внимание на главоболието си, се заех да не се държа като чезнещо от любовна мъка момче. Бях я изгубил заради момчешка прибързаност и безразсъдство. Реших да се опитам да проявя мъжка сдържаност. Щом можех да я спечеля единствено с чакане, щях да послушам съвета на Бърич и да използвам това време за нещо полезно.

Затова всяка сутрин ставах рано, още преди първата смяна в кухнята. Загрявах и изпълнявах серия упражнения. Хубаво се изпотявах, после слизах в баните да се напаря. Бавно и постепенно започнах да възвръщам издръжливостта си. Понаедрях и направих мускули. Новите дрехи, които ми наложи да нося госпожа Чевръстка, вече ми бяха по мярка. Понякога все още ме обземаше слабост, но имах все по-малко пристъпи и винаги успявах да се прибера в стаята си, за да не падна някъде. Лейди Търпение ми каза, че съм имал много по-здрав цвят, а Лейси с радост ме тъпчеше при всяка възможност. Отново започнах да се чувствам като едно време.

Всяка сутрин се хранех със стражниците, където количеството винаги беше по-важно от маниерите. След закуска отивах в конюшнята да изведа Сажда на разходка в снега, за да поддържам формата й. Когато се прибирахме, лично се грижех за нея. Преди злополуките ни в Планинското кралство двамата с Бърич бяхме имали спорове за начина, по който използвах Осезанието, и той ми бе забранил да припарвам до конюшнята. Затова ми доставяше още по-голямо удоволствие да я изтъркам и да се погрижа за овеса й. Наслаждавах се на оживлението, топлите миризми на животните и клюките на замъка така, както можеха да ги разказват единствено конярите. Често Хендс или Бърич спираха да поговорят с мен. Друг път, когато имаше повече работа, можех само да ги гледам как обсъждат кашлицата на някой жребец или лекуват болното прасе, доведено в Бъкип от някой земеделец. В такива дни нямаше много време за любезности и те неволно ме изключваха от своя кръг. Както и трябваше да бъде. Аз вече водех друг живот. Не можех да очаквам старият вечно да ме чака с разтворени обятия.

Тази мисъл не ми пречеше да изпитвам известни угризения, докато всеки ден тайно отивах в изоставената колиба зад хамбарите. Винаги бях предпазлив. Твърде скоро бяхме сключили мир с Бърич, за да приемам това за даденост — прекалено ясно си спомнях болката от изгубеното му приятелство. Ако той заподозреше, че отново използвам Осезанието, щеше да ме зареже също толкова мигновено и окончателно, колкото и преди. Всеки ден се питах точно защо рискувам дружбата и уважението му заради едно вълче.

Единственият ми отговор бе, че нямам избор. Не можех да го изоставя, също както не бих могъл да не помогна на гладно и затворено в клетка дете. За Бърич Осезанието, което понякога ме отваряше за умовете на животните, беше извращение, отвратителна слабост, която не би си позволил никой истински мъж. Той бе признал, че също притежава подобна способност, ала категорично твърдеше, че никога не я е използвал. Дори да го беше правил, никога не го бях хващал. За съжаление не можеше да се каже обратното. Бърич със свръхестествена точност винаги усещаше кога ме привлича някое животно. Докато бях малък това винаги бе водило до перване по главата или силен шамар, който незабавно ме връщаше към заниманията ми. Когато живеех при него в конюшнята, той беше правил всичко възможно, за да не ми позволи да се обвържа с животно. Не бе успял само два пъти. Болката от загубата на другарите ми ме беше убедила, че Бърич е прав. Само глупак можеше да си позволи нещо, което неизбежно водеше до такъв край. Значи бях глупак, а не мъж, който може да остави без отговор молбата на едно пребито и изгладняло вълче.

Отмъквах кокали, месни обрезки и корички и внимавах никой, дори готвачката и шутът, да не разберат. Разработвах сложни планове, всеки ден променях часа на посещенията си и пътя до колибата, за да не отъпча пътека дотам. Най-трудно ми беше да изнасям чисто сено — и да открадна един стар конски чул от конюшнята. Ала успях.