Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Една вечер седях в стаята на стражниците до кухнята. Бях си намерил място в ъгъла, където можех да се облегна на стената и да вдигна ботуши на отсрещната пейка, за да не се настани някой до мен. Дори нямах желание да се напия до вцепеняване. Погледът ми блуждаеше и се мъчех да не мисля — и изведнъж някой измъкна пейката изпод изпружените ми нозе. Едва не паднах, после видях, че срещу мен е седнал Бърич.

— Какво те измъчва? — без предисловие започна той. Наведе се напред и понижи глас. — Пак ли си получил припадък?

Хвърлих поглед към масата и тихо отвърнах:

— Само няколко пристъпа на треперене, но не и истински припадък. Изглежда, се случва само, когато се преуморя.

Бърич кимна и зачака. Загрижеността му ме трогна. Поклатих глава и гърлото ми се сви.

— Заради Моли е — успях да промълвя след малко.

— Не успя ли да откриеш къде е отишла?

— Тя е тук, в Бъкип, работи като камериерка на Търпение. Но Търпение не ми позволява да се срещам с нея. Казва…

Още първите ми думи накараха Бърич да се ококори. Той се огледа и посочи с брадичка към вратата. Станах и го последвах до конюшнята и после в неговата стая. Седнах на масата пред огнището и той извади хубавото си тилтско бренди и две чаши. После взе сарашките си инструменти. И вечния си наръч хамути за поправяне. Подаде ми един оглавник, който се нуждаеше от нов ремък. За себе си избра сложната поправка на скъсано седло. Притегли столчето си и ме погледна.

— Тази Моли. Виждал съм я с Лейси, нали? Държи си главата гордо изправена. Гривата й има червеникав отблясък.

— Косата й — неохотно го поправих.

— Хубави широки хълбоци. Лесно ще роди — одобрително каза Бърич.

Измерих го с поглед и отвърнах ледено:

— Благодаря.

Широката му усмивка ме смая.

— Ядосай се. Предпочитам да се ядосваш, отколкото да се самосъжаляваш. Добре. Разправяй.

И аз му разправих. Навярно много повече, отколкото щях да му разкажа в стаята на стражниците, защото тук бяхме сами, брендито топлеше гърлото ми и усещах познатите миризми на стаята. Ако през живота си изобщо някъде се бях чувствал на сигурно място, това беше тази стая. Струваше ми се естествено да му разкрия мъката си. Той не говореше и не коментираше. Продължи да мълчи дори след като се изприказвах. Наблюдавах го как втрива боя в очертанията на елена, който бе изрязал върху кожата.

— Е, какво да правя? — чух се да питам.

Бърич остави ремъка, пресуши чашата си и отново я напълни, после каза:

— Сигурно питаш точно мен, защото си забелязал каква добра жена имам и колко много деца сме си народили.

Горчивината в гласа му ме порази, ала преди да успея да реагирам, той задавено се засмя.

— Забрави думите ми. В края на краищата решението си беше мое и го взех много отдавна. Какво мислиш, че би трябвало да направиш, Фицрицарин?

Зяпнах го глупаво.

— Каква всъщност е причината нещата да се объркат? — След като не отговорих, той продължи: — Нима преди малко самият ти не ми каза, че си я ухажвал като момче, макар да си се смятал за мъж? Тя е търсила мъж. Така че недей да се цупиш като сърдито момче. Бъди мъж. — Бърич изпи половината от брендито си и отново напълни чашите ни.

— Как? — попитах аз.

— По същия начин, по който се проявяваш като мъж във всичко останало. Приеми реда, изпълни задачата. Значи не бива да я виждаш. Ако изобщо знам нещо за жените, това не значи, че тя не те вижда. Имай го предвид. Я се погледни. Косата ти е като зимна козина на кон, обзалагам се, че носиш тая риза от цяла седмица, и си изпосталял като жребче зиме. Съмнявам се, че по този начин ще си възвърнеш уважението й. Поохрани се, всеки ден се грижи за себе си и в името на Еда, прави упражнения, вместо да висиш при стражниците. Постави си задачи и работи върху тях.

Бавно кимнах. Знаех, че е прав. Ала не можех да не възразя:

— Но от всичко това няма да има никаква полза, ако Търпение не ми позволи да се срещам с Моли.

— Като цяло, момчето ми, тук не става въпрос за вас с Търпение. А за вас с Моли.

— И крал Умен — кисело прибавих аз.

Той ме погледна въпросително.

— Според Търпение човек не можело да се е заклел пред краля и да даде сърцето си на някоя жена. „Един кон не може да носи две седла“, така ми рече. И да го чуя от жена, омъжена за престолонаследник, която се задоволява с малкото му време, отделено за нея. — Пресегнах се и му подадох поправения оглавник.

Бърич не го взе. Тъкмо надигаше чашата си. Остави на масата толкова рязко, че брендито се разплиска.