Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Мълчи, ако искаш да получиш свободата си.“ Мислено го побутнах и вълкът отскочи назад като ужилен, заотстъпва към дъното на клетката и се сви там с оголени зъби, но с подвита опашка. Обзе го неувереност.

— За кучешки боеве, а? О, здравата ще се бие. — Търговецът пак срита клетката с дебелия си ботуш, ала вълкът не реагира. — Ще ти донесе много пари. По-коварен е и от росомаха. — Той отново ритна клетката, този път по-силно. Животното се сви още по-уплашено.

— Как ли не — отвърнах презрително. И сякаш изгубил интерес, се обърнах настрани и заразглеждах кафезите с птици. Гълъбите изглеждаха така, като че ли полагаха добри грижи за тях, но две сойки и една врана бяха натъпкани в мръсна малка клетка, пълна с парчета разлагащо се месо и курешки. Враната приличаше на просяк с черни дрипи. „Кълвете лъскавото бръмбарче — предложих им аз. — Може да се измъкнете на свобода.“ Враната не помръдна, скрила глава дълбоко под крилото си, но едната сойка подхвръкна и започна да кълве металното лостче, което държеше вратичката затворена. Отново погледнах към вълка.

— И без това нямах намерение да го използвам за бой. Просто искам да го хвърля на кучетата за загрявка. Малко кръв ще им дойде добре.

— А, от него ще стане чудесен боец. Ето, виж. Виж какво ми направи преди няма и месец. Тъкмо се канех да му дам храна и той ме заръфа.

Търговецът нави ръкава си и показа мръсната си китка, покрита с полузараснали синкави белези.

Наведох се напред, сякаш леко заинтригуван.

— Май са инфектирани. Мислиш ли, че ще изгубиш ръката си?

— Не са инфектирани. Само дето бавно зарастват. Слушай, момко, наближава буря. Трябва да натоваря стоката си в каруцата и да си плюя на петите. Ще ми направиш ли предложение за тоя вълк? От него ще излезе отличен боец.

— Може да стане за меча примамка, но нищо повече. Ще ти дам… шест петачета. — Общо имах седем.

— Петачета ли? Става дума за сребърници, момко, най-малко. Виж какво хубаво животно. Поохрани го и ще наедрее. Още сега мога да взема шест петачета само за кожата му.

— Ами тогава давай, преди да е станал още по-крастав. И преди да реши да ти откъсне и другата ръка. — Наведох се към клетката, като мислено притисках вълка, и той още повече се сви. — Нещо ми изглежда болен. Господарят ми ще побеснее, ако го купя и кучетата се разболеят след като го разкъсат. — Вдигнах очи към небето. — Наистина наближава буря. По-добре да си вървя.

— Един сребърник, момко. И ти го давам.

В този момент сойката успя да повдигне лостчето. Вратичката на кафеза се отвори и птицата подскочи към нея. Небрежно застанах пред клетката. Зад себе си чух сойката да излита навън. „Вратата е отворена“ — казах на враната. Тя разтвори дрипавите си криле. Хванах кесията на колана си и замислено я подхвърлих в ръка.

— Един сребърник ли? Нямам сребърник. Но всъщност няма значение. Няма как да го откарам вкъщи. По-добре да не го купувам.

Сойките зад мен изхвърчаха във въздуха. Търговецът изруга и се хвърли към кафеза. Успях да му се изпреча така, че и двамата паднахме. Враната бе стигнала до вратичката. Освободих се от търговеца и скочих, като съборих кафеза, за да подплаша птицата. Тя изтощено размаха криле и успя да стигне до покрива на близкия хан. Когато търговецът се изправи, тя отново разпери криле и презрително изграчи. — Изгубих цял кафез птици! — обвинително започна мъжът, но аз вдигнах плаща си и му показах една дупка.

— Господарят ще ми вдигне скандал заради това!

Той погледна към враната. Птицата се скри от вятъра зад комина. Нямаше да може да я улови. Зад мен вълкът внезапно започна да вие.

— Девет петачета! — изпаднал в отчаяние, ненадейно предложи търговецът. Можех да се обзаложа, че този ден не е продал нищо.

— Казах ти, не мога да го закарам до вкъщи! — повторих аз. Вдигнах качулката си и хвърлих поглед към небето. — Бурята започва. — От небето вече се сипеха големи мокри снежинки. Беше прекалено топло, за да може снегът да замръзне, и прекалено студено, за да се стопи. Обърнах се и понечих да си тръгна.

— Дай ми проклетите си шест петачета! — яростно изрева търговецът.

Колебливо ги извадих.

— А ще го докараш ли до вкъщи? — попитах, докато той грабваше монетите от ръката ми.

— Сам си го закарай, момко. Ограби ме и го знаеш.

С тези думи той вдигна кафеза с гълъби и го качи в каруцата си. Последва го празният кафез на враната. Без да обръща внимание на гневните ми протести, търговецът се качи отпред и дръпна юздите на коня. Старото животно повлече скърцащата каруца в сгъстяващия се сняг и мрак. Пазарът бе опустял. Увити в плащовете си, закъснели минувачи бързаха да се приберат вкъщи.