Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Засега мнозина били настанени в стари складове. Ход, бъкипската учителка по бойно майсторство, ги учела да боравят с оръжие и отсявала годните за Искреновите кораби. На другите предлагали да ги вземат за ратници. Именно те увеличавали броя на местните жители и претъпквали хановете, кръчмите и гостилниците. Чух и оплаквания, че някои от хората, които идвали да постъпят на бойните кораби, били островитяни, прогонени от алените кораби, които сега заплашваха собствените ни брегове. Те също твърдели, че са жадни за мъст, ала малцина в Шестте херцогства им вярвали и дори не ги приемали в някои заведения. Това създаваше опасно напрежение в оживената кръчма. С насмешка обсъждаха случая с някакъв островитянин, който предния ден бил пребит на пристанището. Никой не повикал градската стража. Когато разговорът стана още по-отвратителен и започнаха да твърдят, че тези островитяни до един били шпиони и щяло да е най-разумно да ги изгорят, вече не можех да издържам и си тръгнах. Нима нямаше къде да ида и поне за час да остана далеч от подозрения и интриги?

Закрачих сам по зимните улици. Наближаваше буря. Безмилостният вятър бродеше из мрачните сокаци и вещаеше сняг. Същият свиреп студ бушуваше и в душата ми и заплашваше да изригне навън. Нямаха право да се отнасят така с мен. Не бях роден, за да съм само инструмент в ръцете им. Имах право свободно да изживея живота си, да стана такъв, за какъвто бях създаден. Нима си мислеха, че могат да ме покорят на волята си и да ме използват за каквото си искат? Не. Щеше да дойде мигът. Моят миг.

Към мен бързо се приближаваше минувач, скрил лице под качулката си. Той вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Мъжът пребледня, рязко се обърна и забърза в обратната посока. Е, можеше да върви където си иска. Никога не бях изпитвал такъв гняв. Вятърът брулеше косата ми и се опитваше да ме вледени, но аз само закрачих още по-енергично и усетих, че силата на омразата ми нараства. Тя ме мамеше и аз я последвах като миризма на прясна кръв.

Завих зад поредния ъгъл и се озовах на пазара. Заплашени от приближаващата се буря, по-бедните търговци събираха стоката си от проснатите на земята одеяла и рогозки. Други спускаха капаците на сергиите си. Продължих, без да забавям ход. Хората ми правеха път. Не ме интересуваше дали ме зяпат.

Стигнах до сергията на търговеца на животни и се изправих лице в лице със самия себе си. Той беше мършав, с мрачни тъмни очи. Стрелна ме с поглед и сякаш ме обля с вълни на омраза. Сърцата ни затуптяха в един и същ ритъм. Усетих, че горната ми устна потреперва, сякаш за да оголя смешните си човешки зъби. Овладях чувствата си. Ала затвореното в клетката вълче с мръсносива козина не откъсваше очи от мен и наистина повдигна черната си устна и се озъби. „Мразя те. Всичките мразя. Хайде, приближи се. Ще те убия. Ще ти изтръгна гръкляна, след като прехапя сухожилията ти. Ще те изкормя. Мразя те.“

— Искаш ли нещо?

— Кръв — тихо отвърнах аз. — Искам твоята кръв.

— Какво?

Откъснах очи от вълка и погледнах човека. Беше мазен и мръсен. И вонеше, в името на Ел, как вонеше! Смърдеше на пот и нечистотии. Бе увит в зле обработени кожи, от които също се носеше зловоние. Имаше малки очи на пор, жестоки, мръсни ръце и на колана му висеше дъбова тояга с пиринчен обков. Едва се сдържах да не я грабна и да не му пръсна мозъка с нея. Носеше дебели ботуши. Той се приближи към мен и аз стиснах с ръце плаща си, за да не го убия.

— Вълка — успях да кажа. Гласът ми бе гърлен, задавен. — Искам вълка.

— Сигурен ли си, момко? Той е опасен. — Търговецът подритна клетката с крак и аз се хвърлих към ботуша му, блъснах зъби в дървените решетки, пак ударих муцуната си, ала не ме беше грижа — стига да можех да се докопам до него, щях да го разкъсам.

„Не. Махни се, излез от ума ми.“ Разтърсих глава, за да проясня мислите си. Търговецът ме погледна странно.

— Знам какво искам. — Говорех спокойно — отказвах да изпитам вълчите чувства.

— Знаеш значи, а? — Мъжът ме гледаше преценяващо. Щеше да ми поиска колкото сметнеше, че мога да си позволя. Омалелите ми дрехи не му харесаха, нито възрастта ми. Но предполагах, че вълкът отдавна е при него. Бе се надявал да го продаде като кутре. А сега имаше нужда от все повече храна. От своя страна, аз нямах много пари. — За какво ти е? — небрежно попита той.

— За бой — отвърнах безразлично. — Мършав е, обаче може да му е останал малко хъс.

Вълкът изведнъж се хвърли срещу решетките, широко разтворил паст. Зъбите му блестяха. „Ще ги убия, ще ги убия всичките, ще им изтръгна гръкляните, ще им разпоря търбусите…“