Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Замръзнах.

— Съгласи се — потвърди Лейси и очите й се стрелнаха към мен, сякаш се мъчеше да прецени колко тъп може да съм.

Търпение продължи да бъбри, но ми бе трудно да следя думите й. Сърцето ми бе другаде, вървеше по ветровити хълмове с момиче с развяваща се червена пола. Накрая осъзнах, че ми казва, че трябва да си вървя; трябвало да започне да се облича за вечерните празненства, тъй като напоследък това й отнемало повече време. Попита дали ще съм там и отвърнах, че най-вероятно не, че все още ми е трудно да се появявам на сбирки на благородници, където някой може да си спомни за мен и да ме познае. Тя кимна утвърдително, но добави:

— Променил си се повече, отколкото предполагаш, Фиц. Ако не беше Лейси, щях да мина покрай теб, без изобщо да те позная.

Не знаех дали това трябва да ми послужи като утеха, или не. Лейси ме изпрати до вратата.

— Е, май всички сме доста променени — каза, докато вървяхме. — Бих познала Моли при всички положения, но аз не съм жената, която бях навремето. Дори самата Моли се е променила. Каза ми: „Представи си, Лейси, настаниха ме във Виолетовите покои, в южното крило. Аз, която бях слугиня в горните етажи, сега спя във Виолетовите покои, където живееха лейди и лорд Фликър. Представи си само!“

Старческите й очи се стрелнаха към мен.

Кимнах бавно.

Вечерта ме завари на стария ми пост зад стената. Този път обаче шпионирах заради собственото си любопитство, а не по заръка на Сенч. Бях се запасил с бутилка вино, хляб, ябълки, сирене, наденички и порче в кошницата до мен, както и с възглавница за седене. Приближих око до цепнатината и загледах как благородниците от Шестте херцогства се запознават и смесват с гостите от Външните острови.

Нямаше много официалности. Тържествените церемонии щяха да се проведат утре. Имаше изобилие от храна, но масите бяха избутани покрай стените, за да се отвори повече място за танци. Тази вечер даваше възможност на по-младите и второстепенни менестрели, жонгльори и кукловоди да покажат уменията си. Цареше небрежен хаос и веселие, гостите оживено разговаряха за очакваната реколта. Простолюдие и благородници се смесваха във всички зали и дворове на крепостта. Сигурно можех спокойно да се разхождам сред тях, но нямах желание за това. Така че предпочетох да се скрия и да се наслаждавам на забавленията на другите.

Заех поста си достатъчно рано, за да чуя представянето на Хеп. Пееше за децата, които се бяха събрали по-рано, защото скоро щяха да си лягат. Избра две прости песнички: за мъжа, който ловувал луната, и една за жена, която засадила чаша, за да порасне вино, вилица за месо и тъй нататък. Винаги се смееше, когато му ги пееше Славея, а сега се смееше и публиката му. Като че ли изпитваше огромно и искрено удоволствие от това, а и майсторът му изглеждаше много доволен. Въздъхнах тихо. Момчето ми да стане менестрел. Никога не си бях помислял подобно нещо.

Видях и траурно остригания Пъргав, разговаряше с Уеб. Момчето изглеждаше пораснало от последния път, когато го видях — не външно, а по поведение. Вървеше след Уеб и се зарадвах, че си има такъв наставник. Погледът ми се зарея и забелязах сред танцуващите Любезен. Въртеше се с някакво момиче и бях потресен, когато разпознах Копривка. Гледах ги и дъвчех до края на танца, когато Предан заведе при Любезен лейди Сидел и му отне Копривка за следващия танц. Принцът ми се виждаше малко нещастен. Съмнявах се, че му се танцува именно с дамата на своя приятел или с братовчедка си. Колкото до Копривка, тя танцуваше добре, но леко сковано, и се запитах дали не се притеснява за стъпките, или от високото положение на партньора си. Роклята й бе проста, както и празничният костюм на принца. Личеше си, че Кетрикен има пръст в това.

Мисълта за кралицата ме накара да се огледам за нея и я открих на един висок стол да наблюдава празненствата. Изглеждаше уморена, но доволна. Сенч не беше до нея и това ми се стори странно, докато не забелязах, че той също танцува с някаква жена с огненочервена коса, която бе сигурно на една трета от годините му.