Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

„Пеликанова гуша“ се намираше в една нова част на града — отначало улицата се изкачва нагоре, после се спуска, а самото заведение бе наполовина построено върху пилони. Кръчмата бе нова — в смисъл, че не съществуваше по времето, когато бях хлапе, но въпреки това гредите изглеждаха доста опушени и масите бяха очукани като в повечето кръчми, в които се събират менестрели, винаги готови да скочат отгоре им, за да пеят или да издекламират нещо.

Явно часът бе твърде ранен за менестрелите, тъй като заведението бе доста празно. Съдържателят седеше на висок стол до поръбения със солени пръски прозорец и гледаше морето. Хеп седеше сам на една маса в ъгъла. Беше сложил няколко парченца дърво пред себе си и ги движеше, сякаш играеше с тях някаква игра. Беше си пуснал къса къдрава брада по линията на челюстта. Тутакси не ми хареса. Отидох в ъгъла, застанах срещу масата и зачаках, докато той не вдигна глава и не ме видя. Моментално скочи, стресна задрямалия кръчмар с вика си и се хвърли да ме прегърне.

— Том! Толкова се радвам да те видя! Тръгна мълва, че си изчезнал. Дойдох да те видя, когато научих, че си се появил, но ти спеше като мъртвец. Лечителят даде ли ти бележката, която му оставих?

— Не.

От тона ми разбра, че не изгарям от радост.

— А. Виждам, че си чул лошите новини за мен, но не и добрите, обзалагам се. Сядай. Надявах се, че си прочел бележката ми и няма да е нужно да разказвам пак. Започна да ми омръзва да повтарям отново и отново едни и същи думи, особено щом го правя толкова често напоследък. Марн? — подвикна. — Две халби. И хляб… Сядай — подкани ме и седна. Седнах срещу него. Той ме погледна в очите. — Ще ти разкажа набързо. Сваня взе парите ми и ги похарчи за тоалети и гримове, които привлякоха вниманието на един по-възрастен мъж. Сега е госпожа Карфичкова. Омъжи се за търговеца на плат, който като едното нищо е два пъти по-стар от мен. Богат и улегнал. Солиден човек и прочее. Така че онова свърши.

— А чиракуването ти? — попитах тихо.

— Изгубих си мястото — също толкова тихо отвърна той. — Бащата на Сваня се оплака от поведението ми на майстора. Гиндаст каза, че трябва да се променя или да напусна. Постъпих глупаво. Напуснах. Опитах се да убедя Сваня да избяга с мен в старата ни къща. Казах й, че няма да ни е лесно, но че можем да живеем с любовта си и тя ще ни направи богати. Беше бясна, че съм напуснал, и ми каза, че съм луд, ако си мисля, че ще живее вдън гората и ще гледа пилци. След четири дни вече се разхождаше под ръка с господин Карфичков. Прав беше за нея, Том. Трябваше да те послушам.

Прехапах език, преди да съм се съгласил с него. Седях, гледах масата и се питах какво ли ще стане сега с момчето ми. Бях го оставил да се оправя сам точно когато най-много имаше нужда от баща. Замислих се какво да правя.

— Ще дойда с теб — казах. — Ще идем заедно при Гиндаст, може и да размисли. Ще го помоля да те вземе пак.

— Не! — ужасено възкликна Хеп. После се разсмя. — Не ми даде да разкажа останалото. Както винаги, хващаш се за лошото и си мислиш, че друго няма. Том. Аз съм тук, сред менестрелите. И съм щастлив. Виж.

Побутна парченцата дърво към мен. Формата беше все още груба, но личеше, че ако се съберат заедно, ще се получи арфа. Бях прекарал достатъчно време със Славея, за да знам, че изработването на примитивна арфа е сред първите стъпки на начинаещите менестрели.

— Никога не съм знаел, че мога да пея. Е, знаех, разбира се, но никога не бях предполагал, че пея достатъчно добре, за да съм менестрел. От дете слушах Славея и й припявах. Не можех да повярвам колко много нейни песни и стихове съм научил наизуст просто докато съм я слушал. Сега между нас има различия и Славея изобщо не одобрява, че съм тръгнал по тоя път. Каза, че ще стовариш вината за това върху нея. Но въпреки това се застъпи за мен и даде да се разбере, че мога да пея песните й, докато не започна да съчинявам свои собствени.

На масата се появиха халбите и прясно изпечен хляб с хрупкава коричка, от който все още се вдигаше пара. Хеп отчупи едно парче и го захапа, а аз все още се мъчех да схвана думите му.

— Значи ще ставаш менестрел?

— Да! Славея ме запозна с един човек, Сотонг. Има ужасен глас, но в начина, по който дърпа струните, има нещо божествено. И е малко старичък, така че няма да му навреди някой младок като мен да носи багажа и да поддържа огъня, докато пътуваме от едно място на друго. Разбира се, ще останем в града за Празника на жътвата. Довечера ще свири, а аз ще пея на по-ранните веселби за децата. Том, никога не съм знаел, че животът може да е толкова хубав. Сега много обичам това, което правя. Без изобщо да го е искала, Славея ме е научила на толкова много неща, че вече имам репертоар на калфа. Макар че малко закъснявам с направата на мой собствен инструмент. И, разбира се, засега имам малко свои собствени песни. Но те ще дойдат. Сотонг казва, че трябва да съм търпелив и да не се опитвам да съчинявам песни, а да изчакам те сами да дойдат при мен.