Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Никога не съм бил разумен.

Поклатих глава. Последното му съобщение пак бе една от загадките му.

Събрах съкровищата си, изпълзях зад камината и затворих тайната врата. Върнах се в работната си стая и ги скрих там. Появи се Гили с куп въпроси за липсващи наденички. Обещах му, че ще се погрижа. Той заяви, че е крайно време да го направя, и ме ухапа по пръста, за да не забравя.

Промъкнах се в коридорите на Бъкип. Знаех, че Славея ще се навърта около събралите се менестрели, и слязох в залата, където обикновено се провеждаха репетициите им и винаги се намираха напитки и храна. Помещението бе пълно с актьори, съревноваваха се по характерния си буен и дружески начин. Но от Славея нямаше и следа. Потърсих я в Голямата зала, после в Малката, но пак без успех. Отказах се и реших да сляза до града — и я зърнах в Женската градина. Разхождаше се бавно в компанията на няколко дами. Изчаках, докато се уверя, че ме е забелязала, и отидох до една закътана пейка. Сигурен бях, че ще ме намери. Не се наложи да чакам дълго. Щом се настани до мен, тя каза:

— Не е разумно. Ако ни видят, ще тръгнат приказки.

Никога не я бях чувал да се притеснява от подобни неща и останах силно изненадан и донякъде засегнат.

— Тогава направо ще си задам въпроса и тръгвам. Слизам в града да потърся Хеп. Чух, че често се отбивал в някаква кръчма на менестрели и си помислих, че знаеш в коя точно.

Тя ме погледна изненадано.

— Не, не знам! От месеци не съм била в кръчма на менестрели. От четири месеца всъщност. — Облегна се, скръсти ръце и ме погледна очакващо.

— Можеш ли да предположиш?

Тя за момент се замисли.

— „Пеликанова гуша“. По-младите менестрели се събират там да пеят неприличните си песнички и да им съчиняват нови куплети. Доста шумно местенце.

Каза го с неодобрение. Вдигнах учудено вежди.

— Става за младежи да попеят и поразказват, но едва ли е прилично за мен — уточни тя.

— Прилично? Откога се интересуваш кое е прилично и кое — не, Славея?

Тя извърна поглед и поклати глава.

— Вече не бива да фамилиарничиш така с мен, Том Беджърлок. — Не ме погледна в очите. — Нито ще се срещам с теб отново по такъв начин, насаме. Онези времена отминаха.

— Какво става с теб? — изтърсих. Бях поразен и дори малко обиден.

— Какво ми става ли? Сляп ли си, човече? Я ме виж.

Изправи се гордо и сложи ръце на корема си. Бях виждал и по-големи шкембета, но стойката й бе по-красноречива от размерите.

— Ти си бременна? — попитах невярващо.

Тя пое дъх и на лицето й се появи плаха усмивка. Внезапно се превърна в предишната Славея и думите изригнаха от устата й.

— Истинско чудо е. Знахарката, която лорд Рибар нае да ме наглежда, казва, че понякога жена може да зачене малко преди времето й за това да отмине. И с мен стана точно това. Ох, Фиц, ще си имам бебе, мое собствено дете. Вече го обичам толкова много, че денем и нощем не преставам да мисля за него.

Изглеждаше сияйно щастлива. Премигнах. Понякога говореше с горчивина, че е безплодна, че неспособността й да зачене означава, че никога няма да има сигурен дом или верен съпруг. Но никога не бе споменавала и думичка за дълбокия си копнеж да има дете — а несъмнено го бе имала през всичките тези години. Бях поразен.

— Много се радвам за теб — казах съвсем искрено.

— Знаех си, че ще се зарадваш. — Докосна леко ръката ми. Дните на прощаване с прегръдка бяха отминали. — И знаех, че ще разбереш защо трябва да променя поведението си. Никакви скандали и слухове за непристойни постъпки на майката не бива да помрачават бъдещето на детето ми. Трябва да стана благоприлична съпруга и да се грижа единствено за дома си.

Последва момент на черна завист от моя страна.

— Желая ти всички радости на дома — рекох тихо.

— Благодаря. Значи разбираш тази раздяла?

— Разбирам я. Всичко добро, Славея. Всичко добро.

Останах да седя на пейката и да гледам след нея. Не вървеше, а буквално се плъзгаше, поставила ръце на корема си, сякаш вече държеше нероденото си дете. Моята алчна и буйна птичка се бе превърнала в гнездяща майка. Бодна ме чувство за загуба, докато се отдалечаваше. По свой начин Славея винаги бе човек, към когото можех да се обърна в труден момент. А ето че вече я нямаше.

Мислех си за времето със Славея, докато слизах към града. Запитах се дали щях изобщо да й дам нещо от себе си, ако не бях дал болката си на дракона. Не че споделяхме кой знае колко помежду си. Спомних си как точно се бяхме събрали и се зачудих на себе си.