Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Останалите продължиха да седят и да го гледат.

— А сега искам да говоря насаме с Фиц — добави натъртено Сенч.

Шишко стана. Копривка също.

— След като аз поговоря насаме с Фиц — спокойно заяви Предан.

Шишко изглеждаше малко объркан, но незабавно каза:

— И аз.

— А аз не — хладно рече Копривка, докато вървеше към вратата. — Не мисля, че имам какво да му кажа.

Шишко стоеше като закован, очите му се стрелкаха между Копривка и Предан. Явно не знаеше какво да прави. Успях да му се усмихна.

— По-късно ще поговорим надълго и нашироко, Шишко. Обещавам.

— Да — веднага се съгласи той и успя да стигне вратата, преди да се е затворила напълно след Копривка.

Предан изгледа многозначително Сенч и съветникът отиде да гледа морето през прозореца. Ясно бе, че Предан не искаше точно това. Нямаше съмнения, че борбата за власт между съветника и принца продължаваше. Предан придърпа един стол съвсем близо до мен и седна. Заговори съвсем тихо. Очаквах, че ще сподели тревогите си около нарческата и сватбата.

— Говорих й много за теб. В момента ти е ядосана, но ако й дадем време, може би ще се успокои достатъчно, за да те изслуша.

Трябваше ми малко време, за да схвана.

— Копривка ли?

— Естествено.

— Говорил си й много за мен?

Усмихнах се кисело.

— Налагаше се — заоправдава се той. — Приказваше неща от сорта на „Изоставил майка ми бременна и нито един път не дойде да ме види“. Не можех да позволя да говори такива неща, още по-малко да им вярва. Затова й разказах истината, както я научих от самия теб. Фиц, слушаш ли ме изобщо?

— О. Извинявай. Благодаря ти. — Дори не можех да си спомня за какво мислех.

— Братята й ще ти харесат. Рицарин е малко надут, но ми се струва, че го прави нарочно, защото е уплашен от всички промени. Чевръст няма нищо общо с Пъргав. Никога не съм виждал по-различни близнаци. Стабилен заслужава името си, а Справедлив бърбори като кречетало. А Пламен, най-малкият, през цялото време тича, смее се и се опитва да накара братята си и Копривка да се борят с него. Не се бои от нищо и никого.

— И всички са тук за Празника на жътвата.

— По покана на кралицата. Заради почестите към Бърич.

— Ясно. — Забих поглед в масата. Аз вмествах ли се някъде във всичко това?

— Е, май това е всичко. Радвам се, че си по-добре. И си мисля, че Копривка ще поомекне, ако й се даде време. Сега се чувства изиграна. Предупредих те, че ще е така. Странно, но май се ядоса най-много, когато изчезна. Прие го някак лично. Но съм сигурен, че ако й дадеш време, ще промени мнението си за теб.

— Имам ли друг избор?

— Да, май наистина нямаш. Но не исках да си мислиш, че всичко е безнадеждно, да се откажеш и да избягаш някъде, за да не я виждаш. Мястото ти е в Бъкип. Както и нейното.

— Благодаря.

Предан погледна настрани.

— Не мога да ти опиша какво означава за мен присъствието й в двора. Говори открито и направо. Никога не съм бил приятел с момиче, особено като нея. Мисля, че е защото сме братовчеди.

Кимнах, без да съм сигурен дали това е истинската причина. Но въпреки това се радвах. Щом си беше спечелила приятелството на принца, Копривка имаше могъщ закрилник в двора.

— Трябва да вървя. Пропуснах две проби на костюми за празника. Кълна се, че си го изкарват на Шишко, като го бодат „случайно“ с игли, ако не съм там да го защитавам. Така че по-добре да побързам.

Кимнах и на това. Предан изчезна, преди да съм се усетил как успя да го направи. Сенч тропна чаша бренди пред мен. Погледнах я, после вдигнах очи към него.

— Може да ти потрябва — кротко рече той. — Шутът беше тук преди две седмици. Готов съм да платя какво ли не, за да науча как успява да идва и да си заминава така незабелязано, но го направи. Късно през нощта някой почука на вратата на личните ми покои. Отворих и го видях. Променен, разбира се. Кафяв като ябълкова семка, от глава до пети. Изглеждаше уморен и болнав, но сигурно е било от пътуването му през Стълба. Не говореше за Черния мъж и за нищо друго, само за теб. Явно очакваше да те намери тук. Това ме уплаши.

Оставих празната чаша на масата. Сенч я напълни отново, без да ме пита.

— Когато му казах, че не съм те виждал, остана поразен. Разказах му как те търсим под дърво и камък и споделих подозренията си, че си заминал с него. Попита дали сме те търсили чрез Умението. Отговорих, че сме го направили, разбира се, но не сме намерили нито следа от теб. Даде ми името на странноприемницата, в която щял да отседне за седмица, и ме помоли незабавно да му съобщя, ако науча някакви новини за теб. В края на седмицата се появи отново. Изглеждаше остарял поне с десет години. И той поразпитал тук-там, но без резултат. После ми каза, че трябва да заминава, но че иска да ми остави нещо за теб. И двамата не вярвахме, че ще се появиш да го вземеш.