Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Поседяхме мълчаливо още малко, всеки потопен в собствената си мъка. После тя тихо каза:

— Рицарин скоро ще доведе малките. Разреших им да останат до последното куклено представление. Няма да е добре да те сварят тук. Няма да разберат, а аз не бих могла да им обясня.

Така че си тръгнах. Поклоних й се на прага. Не бях докоснал дори ръката й. Чувствах се по-зле, отколкото докато се опитвах да почукам. Тогава имаше някаква мъничка надежда. А сега оставаше единствено реалността. Твърде късно.

Слязох по стълбите към тълпите и глъчката. Шумът внезапно се засили и хората заговориха възбудено. Чуваха се въпроси, повтаряха се слухове.

— Кораб! От Външните острови!

— Не е ли късно за приставане?

— Флагът на Нарвала ли?

— Току-що пристигна пратеникът! Видях жезъла му.

Тълпата ме повлече към Голямата зала. Опитах се да се добера до стената на коридора, но си спечелих само ръгане с лакти в ребрата, ругатни и настъпени пръсти. Отказах се и се пуснах по течението на жадната за новости тълпа.

Пратеникът току-що бе стигнал до кралицата. Мина малко време, преди тълпата да се успокои. Оркестърът до дансинга спря пръв, после кукловодите прекъснаха представленията си. Жонгльорите оставиха бухалките и топките. Тълпата забръмча като разтревожен очакващ кошер, а в залата продължаваха да влизат хора. Все още задъханият пратеник стоеше пред кралицата. Продължаваше да държи жезъла си, който ясно показваше, че носи вести за кралицата и не бива да бъде спиран. Сенч мигом се озова до Кетри кен, след малко Предан също се качи на подиума. Кралицата отвори свитъка така, че и двамата да могат да го прочетат. После го вдигна високо и в залата се възцари тишина.

— Добри новини! В пристанището е влязъл кораб с герба на Нарвала — каза Кетрикен. — Изглежда, кемпра Пиотре от клана на Нарвала ще вземе участие в утрешния Празник на жътвата.

Новината беше чудесна. Ентусиазираният вик на Аркон Кървавия меч се разнесе над вежливото мърморене на херцози и херцогини. Някакъв островитянин тупна херцога на Тилт по гърба. Принцът кимна доволно на събралото се множество и направи знак на музикантите, които веднага засвириха радостна мелодия. Място за танцуване почти нямаше, но хората явно нямаха нищо против просто да поскачат на място. После тълпата се поразреди — част от събралите се излязоха за глътка чист въздух и да поклюкарстват. Кукленото представление свърши и видях как Рицарин и Копривка събират братчетата си и ги извеждат от залата. Другите деца също си тръгваха. Точно когато си помислих, че ще успея да се добера до вратата, без ребрата ми да пострадат, отвън се надигна втора вълна развълнувани гласове. Почти в същия миг народът отново се втурна към залата. Усетих някой да ме дърпа за ръкава и когато се обърнах, се озовах пред Лейси.

— Ела с нас, момче. Ще те скрием.

След малко се озовах на пейката между Търпение и Лейси. Със същия успех можете да пуснете лисица в кокошарник и да се надявате, че няма да се набива на очи. Свих рамене, скрих лицето си зад халба сайдер и зачаках да науча причината за вълнението.

Пиотре застана на прага. Но шумът отвън бе по-голям, отколкото заслужаваше появата му, а и самият Пиотре изглеждаше така, сякаш предстои нещо изключително важно. Вдигна високо ръце и извика:

— Моля, отдръпнете се! Сторете път!

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи в тази блъсканица, но въпреки това народът се постара. Пиотре влезе пръв с премерена крачка, а зад него се появи видение, каквото малцина бяха виждали дотогава. Елиания носеше синьо наметало с качулка, поръбена с бяла кожа, която рязко открояваше блестящите й черни коси и очи. Самото наметало се спускаше до пода и дори се влачеше малко зад нея. Беше в синия цвят на Бък и цялото бе украсено с подскачащи елени и нарвали. Очите им бяха изработени от мънички бели скъпоценни камъни, сякаш внасяше в залата небето в лятна вечер.

Принц Предан все още беше на подиума до майка си. Погледна я и всички видяха каква радост го изпълва. Не каза нито дума на Сенч или на кралицата. Дори не си направи труда да се спусне по двете стъпала, а скочи право на пода. Щом го видя, Елиания отметна качулката си и се затича към него. Срещнаха се в центъра на Голямата зала. Хванаха се за ръце.

— Не можех да чакам — с ясен звънлив глас възкликна Елиания. — Не можех да дочакам зимата, та какво остава за пролетта. Дойдох да се омъжа за теб и ще направя всичко по силите си, за да живея според вашите обичаи, колкото и странни да са те.