Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Спънах се, когато се появих в стаята на Праотците. Главата ми се замая и седнах на прашните плочки, докато ми мине.

— Недоспал съм и използвах два пъти камъните за твърде кратък срок. Лошо. Глупаво — казах на глас.

Опитах се да стана, но все пак реших да си седя и да изчакам кулата да престане да се върти. И след известно време осъзнах, че подът вече не е студен. Опрях длани в него, сякаш исках да се убедя със сигурност. Не беше нито топъл, нито студен. Станах и забелязах, че дебелият скреж по прозорците е изчезнал. Стори ми се, че чувам шепот зад себе си, и рязко се обърнах. Никой. Може би някакъв заблуден летен вятър бе стигнал до острова от юг. Много странно. Нямах време обаче да се занимавам с това.

Тръгнах с кошницата през ледения лабиринт. Главата ми се пръскаше. Каква беше тази промяна в температурата? В един коридор водата бе превърнала каменния под в плитко поточе. Лекото затопляне на помещенията и коридорите намаля и накрая престана, когато стигнах разклонението, където каменните стени преминаваха в ледени. Пред очите ми танцуваха черни петънца. Спрях да почина и опрях чело в леда. Петънцата изчезнаха и лека-полека дойдох на себе си. Студът като че ли помагаше. Когато излязох от цепнатината и стъпих на тясната пътека към пещерата на Черния мъж, вече бях плътно увит в наметалото.

Почуках на вратата. Никой не отговори. Почуках отново, поколебах се и натиснах дръжката. Вратата се отвори и влязох.

Огънят едва гореше. Шутът спеше дълбоко до огнището. Прилкоп не се виждаше никъде. Тихо затворих вратата, оставих кошницата на масата и свалих наметалото. Отидох на пръсти до Шута, клекнах и погледнах лицето му. Кожата му вече бе видимо потъмняла. Прииска ми се да го събудя и да го попитам как е, но се сдържах. Намерих дървена дъска за хляба и сиренето и ги извадих. Извадих и плодовете. Напълних котлето и го сложих да заври.

Мисля, че именно ароматът на чая събуди Шута. Той отвори очи и се взря в огъня. Не помръдна, докато не се обадих.

— Шуте? По-добре ли си?

Той се стресна и рязко се обърна към мен, сви се на кълбо, сякаш да се предпази. Съжалих, че го изплаших. Много добре разбирах реакцията му.

— Върнах се и донесох храна. Гладен ли си?

Той отметна одеялата и се надигна, после отново се отпусна.

— Оправям се. Чаят ухае хубаво.

— Няма кайсии, но ти донесох сливи.

— Кайсии ли?

— Помислих си, че бълнуваш, когато ме помоли да ти донеса кайсии. От треската, нали разбираш. Но ако имаше, щях да ти донеса.

— Благодаря — рече той и впери поглед в мен. — Изглеждаш различен. И не само защото си чист.

— Защото се чувствам различен. Но и чистотата помага. Жалко, че не мога да домъкна и банята на Бъкип. Не би ти се отразила зле. Но щом успееш да станеш, ще те върна у дома. Казах на Кетрикен, че ще те настаним за известно време в старата стая на Сенч, докато не се възстановиш и не решиш какъв искаш да си по-нататък.

— Какъв искам да съм… — Засмя се тихо.

Отчупих парче хляб, сложих в средата сирене и когато чаят се запари, му налях. Дадох му и една слива.

— Къде е Прилкоп? — попитах. Бях малко раздразнен, че е оставил Шута сам.

— А, обикаля някъде. Проучва крепостта на Праотците, за да види какви поражения са й нанесени. Имахме предостатъчно време да говорим, докато те нямаше. Имам предвид, когато бях буден. Разказа ми истории за стария град — те сякаш са преплетени със сънищата ми. Сигурно е там. Каза, че оглежда какво е разрушила тя и какво може да се оправи. Подозирам, че навремето се е опитал да направи града по-негостоприемен с надеждата да я прогони. Сега смята да го върне в предишното му състояние. Попитах го за кого, а той отговори, че просто иска нещата да бъдат както трябва. Живял е сам тук много години. Наистина много. Не ги е броил, но съм убеден, че е тук от много дълго. Зарадвал се на пристигането на Бледата жена, защото си помислил, че е дошла със своя Изменящ да постигне тъкмо неговите цели.

Пое дъх и отпи от чая.

— Първо яж, после разказвай — казах аз.

— Ти разказвай, докато ям. С теб се е случило нещо много важно. Личи си и по осанката, и по очите ти.

И аз му разказах всичко, което ме бе сполетяло. Той се усмихваше, но изглеждаше натъжен и кимаше на себе си, сякаш потвърждавах неща, които вече е знаел. Когато свърших, метна костилката на сливата в огъня и рече тихо:

— Хубаво е да знам, че последното ми пророческо видение се е оказало вярно.

— И какво, ще живея дълго и щастливо, както пеят менестрелите ли?