Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Виж ти. Нима след петнайсет години най-сетне отново имаме истински Пророк на трона?

Запазих мълчание. Чаках. Чаках подигравка, предизвикателство или открито неподчинение.

Ще кажа на принца, че решението му е потвърдено. И ще предам поканата ни към всички кемпра от Външните острови. Както заповядаш, крал Фиц.

Бях смъртно уморен. В главата ми нямаше нито една свързана мисъл, която да си е лично моя. Сенч и Предан щяха да отплават за дома днес следобед. Всеки кемпра от всеки клан щеше да бъде поканен за Празника на жътвата. Кетрикен щеше да се заеме с подготовката на най-грандиозното празненство, чествано някога в замъка Бъкип. Покани до херцозите и техните благородници, храната, настаняването на гостите, менестрели, жонгльори и дресьори — от всичко това главата ми се въртеше и страшно ми се искаше да легна и да заспя. Вместо това, щом стигнах в стаята си, добавих дърва в гаснещата камина, напълних кана вода от бъчвата, излях я в стария умивалник и потопих лицето си в нея. Затърках очи и се избърсах. Погледнах в малкото огледало и се зачудих кой се взира в мен от него.

Внезапно разбрах какво ми беше казал Шутът. Бях се озовал на място и във време, което не бях предсказал, място и време отвъд моята смърт. Пред мен изникваха варианти на бъдещето, за които не бях и подозирал, а аз нямах представа към кой от тях да се стремя. Бях направил крачка към заемането на трона — на практика, макар и не открито. Запитах се дали това не означава, че съм зачеркнал възможното бъдеще, в което мога да живея заедно с Моли.

Мечът на Рицарин лежеше там, където го бях оставил — над камината. Свалих го. Пасваше в ръката ми, сякаш бе изработен специално за мен. Вдигнах го високо и попитах празната стая:

— И какво ще кажеш сега за копелето си, крал Рицарин? О, забравих. Та нали и ти никога не си слагал корона. Никой никога не те е наричал крал Рицарин. — Насочих върха на меча към пода и казах на съдбата: — Никой никога няма да подгъва коляно пред мен. Но все пак смятам да оставя някакъв знак след себе си.

Странна тръпка мина през мен и ме успокои. Побързах да върна меча на мястото му и избърсах потните си длани в ризата. Чудесен крал, помислих си, крал, който бърше потта си в гвардейска униформа. Умирах за сън, но нямах време да спя. Крал Фиц, монархът копеле. Бях взел решение и нямаше го променя. Добавих бутилка хубаво бренди в кошницата, покрих я с кърпа, взех едно тежко наметало и излязох.

Пътят ми минаваше през кухнята и ми се прииска да спра и да се нахраня, но вместо това си взех едно прясно изпечено хлебче и го изядох, докато вървях. Минах през портата без проблеми — момъкът на пост само ми кимна сънено. Помислих си, че бих могъл и дори трябва да променя това, но прогоних тази мисъл. Продължих напред. Отбих от главния път към града и поех по отъпканата пътека, която се виеше през гората и продължаваше по полегатия склон на хълма. В светлината на ранното утро Камъните свидетели рязко се открояваха на синьото небе и ме очакваха. Около тях пасяха овце. Докато приближавах, те ме изгледаха с онази типична за тях липса на любопитство, която така често се бърка с глупост, и бавно се отдалечиха.

Стигнах до Камъните свидетели и бавно ги обиколих. Четири. Всеки с четири страни. Шестнайсет възможни посоки. Колко често са били използвани през годините? Огледах се от върха на хълма. Трева, дървета, а ето там, стига да се загледаш малко по-внимателно, останки от древен път. Дори някога да бе имало развалини от постройки, те отдавна бяха погълнати от земята или по-вероятно отнесени, за да станат отново част от постройка някъде другаде.

Огледах стълбовете. Реших, че руните са били заличени нарочно, преди много време. Зачудих се защо са го направили и предположих, че сигурно никога няма да разбера. И това бе почти утеха.

Кошницата започна да ми тежи, слънцето започна да пече прекалено силно. Нагласих тежкото наметало на рамото си. Там, където отивах, щеше да е студено. Пристъпих към стълба, от който се бях появил при последното ми пътуване, опрях длан в него и преминах.