Джо Аберкромби - Половин война

— Майка Война поразява като гръм — каза майка Ауд. — Работата на баща Мир е като никнеща фиданка. И иска също толкова много грижи.

— Йейлтофт е по-скоро гъби след дъжд — намеси се Синия Дженър и извърна поглед към града. — Събудиш се на сутринта след дъжда и той взел, че се разраснал.

Беше самата истина. Градът никнеше от пепелищата с неочаквана бързина. Все повече и все по-изящни фасади на къщи никнеха по протежение на широките, начертани от майка Ауд прави улици. Хорът от шума на триони, чукове и викове на зидари и дърводелци се чуваше от сутрин до мрак.

Всеки ден пристигаха повече хора. Някои бяха живели в Йейлтофт и сега се връщаха отново, но имаше и много гетландци, ютмарки, инглингци и нискоземци. Идваха и хора от всички краища на Разбито море, изгубили предишния си живот във войната, но чули, че кралица Скара плаща добри надници срещу усърден труд.

— Част от това, което Яркия Йълинг изгори, никога няма да бъде построено отново — промърмори майка Ауд.

— Затова ще го запазим в спомените си и ще продължим да гледаме с надежда към бъдещето. Всяка загуба е тежка. — Скара извърна глава към новата постройка. — Но ти дава шанса да направиш нещо още по-добре от преди.

Кол продължаваше да рисува плановете си във въздуха, а Рин го гледаше подозрително, скръстила ръце на гърдите си и повдигнала вежда.

— Надявам се преди да е дошла зимата да съм вдигнал и закопчал пет такива — нареждаше Кол. — Другите ще трябва да почакат до пролетта. Ще трябва, естествено, да ида на хълмовете да подбера дървета. — Той се почеса по тила и се присламчи към жена си. — Може би жена ми ще дойде с мен да ме топли, когато паднат снеговете?

— Снегът е три пъти колкото човешки бой по тия хълмове! Няма да можем да слезем до пролетта оттам.

— Именно. — Той пъхна показалец в златната елфическа гривна на ръката ѝ и бавно я дръпна надолу.

— Ти си луд.

— Просто се опитвам да бъда най-доброто, на което съм способен. — Той вдигна веригата с ключовете от гърдите ѝ и пъхна глава в нея. — Просто стоя в светлината.

Сграбчи я в прегръдките си и тя се засмя. Вдигна я от земята и я завъртя в кръг и в следващия момент се целуваха. Не ги беше грижа кой ги гледа, целуваха се настървено, той, заровил пръсти в косата ѝ, тя, стиснала брадичката му. Дори и човек да не гледаше натам, нямаше как да не ги чуе. Няколко от чакащите да им дадат задачи дърводелци изгубиха търпение, захвърлиха инструменти и тръгнаха нанякъде, клатейки глави.

Майка Ауд извъртя с досада очи към небето:

— Ето го и недостатъкът от точно този дърводелец и точно този ковач.

— Всеки има някаква слабост. — Скара се радваше за тях, но колкото повече ги гледаше, толкова повече се натъжаваше. Обърна се, зарея поглед в морето и установи, че мислеше за Рейт.

Досега „Южен вятър“ трябваше да е изминал целия път по „Божествена“ и да гребе по „Непристъпна“. Надяваше се той да е щастлив, но нещо ѝ подсказваше, че е от хората, при които щастието не се отбива често. Ако не друго, имаха поне това общо помежду си. Спомни си лицето му, сбърченото му чело, стиснатите устни, така както го помнеше. Спомни си топлината на тялото му. Зачуди се дали и той понякога мисли за нея. Зачуди се…

— Пристигна орел от дядо Ярви — каза майка Ауд.

Скара се отърси от мислите си. Не си струваше да пилее време в напразни мечти.

— Добри новини?

— Ванстерландци имат нов крал. Майка Скаер организирала турнир и той победил всеки, изправил се срещу него воин. Казва се Юрн-гил-Таран.

Синия Дженър се почеса по оредялата коса:

— Нищо не ми говори.

— Главатар на едно от най-северните племена, където снегът никога не се топи. Наричат го Тарана, защото използвал главата си като такъв и можел да прекърши мъж на две.

Скара изду бузи и изпъшка:

— Очарователно.

— Провъзгласил се е за най-великия воин в земите около Разбито море и предизвиква на двубой всеки, осмелил се да се усъмни в думите му.

— Само на осемнайсет съм, а вече ми дойде до гуша от перещи се воини.

— Чудесен избор за съпруг, кралице моя — намигна ѝ Синия Дженър.

— Хм, изпрати му птица, майко Ауд. Кажи му, че Синия Дженър с радост приема да носи ключа му.

— Боя се, че женитбата е последното, което го вълнува — каза майка Ауд и скръсти ръце на гърдите си. — Дядо Ярви се страхува, че той вече планира набези през границата с Гетланд.

Дженър поклати горчиво глава:

— Как е възможно ванстерландци да са отново зажаднели за кръв? Не ги ли е страх от елфическите оръжия?