Джо Аберкромби - Половин война

Скара вдигна глава нагоре и огледа високия фронтон, точно над стъпалата от разноцветен мрамор, където някога майка Кайър посрещаше посетителите на Йейлтофт. Точно тук беше стоял този, издигнат от дядо ѝ. Същият, който гледа да пада в пламъци в нощта, в която дойде Яркия Йълинг. Възможно ли бе оттогава да бяха минали едва няколко месеца? Струваха ѝ се години, поне сто. И сякаш не тя, а друго момиче гледа как се срива Гората, в друг свят, за който Скара беше чувала просто да се разказват истории.

Синия Дженър я дари с една оредяла откъм зъби усмивка и погледна нагоре.

— Точно където беше старата тронна зала.

— Но по-висока, по-просторна и по-изящна. — Двете подпорни колони и двете покривни ферми бяха от идеално прави борови стволове, докарани по реката от високите хълмове на Тровенланд, където дърветата растяха най-високи и здрави. Кората им беше свалена и бледото дърво отдолу бе гладко като стъкло. — Красива изработка. — Скара постави облечена в ръкавица длан на рамото на Рин. — Кълна се, нямаше да намеря по-добър ковач и по-добър дърводелец и на другия край на Разбито море.

Рин извърна глава и се усмихна през рамо:

— Всеизвестна истина, кралице моя. Извади късмет, че ни омръзна да правим мечове.

— Талантлива, че и скромна? — промърмори под носа майка Ауд.

— Дръжте така! — викна на коларите Кол, хвана дебелата верига, тръгваща от хомотите към върха на конструкцията, и се мушна под нея.

Рин хукна към него:

— Къде си мислиш, че отиваш, глупако?

— Горе! — Кол преметна крак през веригата, другия връз него и започна да се катери чевръсто като катерица. Само миг по-късно беше високо горе, почти до върха на конструкцията.

Рин се хвана с две ръце за главата и двата ключа издрънчаха на гърдите ѝ.

— Слизай веднага оттам преди да си се пребил!

— Това е отлична верига! — викна Кол без да спира. — Трябва да се гордееш със себе си!

— Богове! — изкрещя нагоре Рин и почти подскочи от земята, докато размахваше заканително юмрук към него. После се обърна и погледна умолително Скара. — Не може ли да му заповядаш да слезе, кралице моя?

— Бих могла. — Скара гледаше към Кол, който тъкмо беше стигнал средата на конструкцията, където се събираха двете покривни ферми. Спомни си думите на майка Кайър, чути точно тук, на същото място, на което стоеше в момента. — Но тайната на авторитета е в това да даваш само заповеди, които знаеш, че ще бъдат изпълнени.

— Сглобката изглежда добре! — Кол плесна доволно дървените греди. — Новите ти нитове държат добре, Рин!

— О, ще ти занитя аз проклетите крака за земята, само ми ела тук!

— Как да издялам върховете на гредите е въпросът сега? — провикна се отгоре Кол, галейки нежно гладкото, бледо дърво. — Какво предпочиташ, кралице моя. Драконови глави?

— Черни кучета! — провикна се Скара и постави ръка на рамото на Синия Дженър. — Като това на носа на кораба, който ме измъкна от тук, преведе ме невредима през множество бури и накрая ме върна обратно у дома!

Синия Дженър постави длан върху нейната и я потупа нежно. Междувременно, група молитвоплетци бяха застанали до основите на конструкцията и припяваха монотонно. Молеха Тя-която-дяла-дървото, Той-който-дава-подслон и Тя-която-зида-високо-камъка да закрилят новата тронна зала и тя никога да не падне.

Кол хвана едно от въжетата и започна да се спуска надолу:

— Така да бъде, черни кучета!

— Защо не се омъжих за проклет фермер? — промърмори Рин и зарови пръсти в косата си.

Кол скочи от въжето и тръгна към нея:

— Защото не намери такъв, който да те иска, може би?

— Колко такива ще са необходими? — попита майка Ауд и изгледа подозрително високата конструкция.

— Петнайсет арки за външните стени — отвърна Кол и започна да чертае във въздуха с отсечени движения на чевръстите си пръсти. Само боговете знаеха как успяваше, но в главата му постройката беше вече завършена. С високи греди на покрива, просторна зала под него и Скара неволно се усмихна. Представяше си вече топлината от огнището, сумрака в тронната зала, гласовете на странстващите певци, напомадените с масло коси на жените и излъсканите до блясък катарами на наметалата на мъжете. Точно както ги помнеше от тронната зала на дядо ѝ.

Майка Ауд подсвирна тихо:

— Чака ни доста работа.

— Нужни са били двайсет и осем години за построяването на Гората.

— Тази ще я завърша малко по-бързо, кралице моя. — Кол въздъхна и парата от дъха му се заизвива около доволното му от свършената работа лице. — Нищо, което си заслужава построяването, не се строи бързо.