Джо Аберкромби - Половин война

— Тя никога няма да позволи…

Скара разтърси отново лицето му, този път по-здраво.

— Една дума разрязва цяло, дебело въже, оплетено от „никога няма“, знаеш това. Тровенланд понесе най-тежкото от войната. Имам нужда от златото, за да изградя отново изгореното от Яркия Йълинг. Имам нужда от сребро, за да плащам на воините си и намеря собствени съюзници. Само така ти ще продължиш да бъдеш дядо Ярви, Първият пастор на Събора и тайната ти ще е толкова на сигурно място в ръцете ми, колкото и ако беше само в твоите. — Тя вдигна жезъла му от земята и му го подаде. — Ти си пастор, но досега стоеше на страната на майка Война. Проляхме достатъчно кръв. Сега е време някой да се застъпи за баща Мир.

Пръстите му се увиха около елфическия метал и устните му се извиха в горчива усмивка:

— И двамата с теб ще тръгнем ръка за ръка към славното ти бъдеще? Ще пазим деликатния баланс на силите по земите около Разбито море?

— Ако предпочиташ, можем да се унищожим взаимно, но защо да го правим? Ако баба Вексен ме научи на нещо, това е, че ти си лош избор за враг. Аз бих предпочела да си мой приятел. — Скара се изправи и го погледна отвисоко. — Ще имаш нужда поне от един. Аз също.

В бледосивите очи на Първия пастор не бяха останали сълзи.

— Изглежда нямам много избор, а?

— Не мога да ти опиша каква радост изпитвам от това, че говоря с човек, който наистина разбира как стават нещата. — Скара изтърси няколко полепнали по роклята ѝ сухи листа. Замисли се колко много щеше да се гордее с нея в този момент дядо ѝ. — Има само един глас, дядо Ярви. И той е мой.

Рейт чу смях. Звънкият, необуздан смях на Скара и не успя да сдържи усмивката си. Надникна през капчуците от стрехата над вратата и я видя да се задава. Беше вдигнала качулката на наметалото си, майка Ауд вървеше до нея, следваха я неколцина прислужници и телохранители — подобаваща на една кралица свита. Изчака да се изравни с вратата и излезе навън, приглаждайки мократа си от дъжда коса.

— Кралице моя. — Надяваше се да прозвучи непринудено, но гласът му излезе под формата на жално скимтене.

Тя извърна рязко глава и Рейт изпита същото главозамайващо стъписване като в онзи първи ден на доковете на Торлби, само че по-силно оттогава, а миг по-късно главозамайването се смени с огорчение. Тя не се усмихна, все едно не го позна. На лицето ѝ нямаше изписана вина, просто направи болезнена гримаса. Сякаш видът му ѝ напомняше за нещо, което нямаш търпение да остави зад гърба си и забрави напълно.

— Само за момент — каза тя на майка Ауд, която от своя страна изгледа Рейт с такова възмущение, все едно беше пълна с чумави трупове каруца. Кралицата излезе от обкръжението на свитата си и се огледа в двете посоки на улицата. — Не мога да говоря с теб така.

— Може би по-късно, тогава…

— Не. Никога. — Някога му каза, че думите са оръжия и режат по-дълбоко от острието на меч и той се смя от сърце. Сега това нейно „Никога“ му подейства като кинжал в корема. — Съжалявам, Рейт. Не мога да те държа повече край себе си.

Почувства се така сякаш току-що му разпраха корема и червата му се изсипаха на улицата.

— Не би било благоприлично, а? — изграчи той.

— Проклето да е благоприличието! — изсъска тя. — Не е редно . Нито за страната ми. Нито за народа ми.

— Ами за теб? — Думите се отрониха от устата му като пълна с отчаяние въздишка.

Лицето ѝ се сгърчи като от болка. После се натъжи. Накрая на него се изписа нещо като тъга.

— Нито за мен. — Тя се наведе и го изгледа изпод вежди. Думите ѝ бяха като от стомана и колкото и да му се искаше да открие някакво двусмислие в тях, те не показаха такова. — По-добре да приемем, че времето, което прекарахме заедно, е било просто сън. Приятен сън, но нищо повече. Сега е време да се събудим.

Щеше му се да каже нещо умно в момента. Или нещо изпълнено с достойнство. Или нещо злобно. Или просто нещо, каквото и да е. Но Рейт никога не го беше бивало много в приказките. Не знаеше как да опише просто с думи какво точно чувстваше в момента, затова замълча. Мълча и гледа как тя се обърна да си върви. Как се върна отново в свитата си от прислужници, стражи и застана до недоволния си пастор.

Сега разбираше всичко. Трябваше да се досети, че е така. През зимата топлината му я устройваше, но сега, когато настъпи лятото, тя с лекота се отърси от него като от старо наметало. Не можеше да я вини. В края на краищата тя беше кралица, а той убиец. За никого не беше редно, освен за него. Сигурно трябваше да е благодарен и на малкото, което получи от нея и сигурно щеше да е, ако не го болеше толкова. И ако имаше някаква идея как да не изпитва каквото изпитваше.